Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 116

Не можа да продължи. Видях как бързо се раздвижи адамовата му ябълка. Да не би сега да ревне... Явно наистина обичаше съквартиранта си... Не издържах и докоснах ръката му... Подсмъркна, очите му бяха влажни.

- Благодаря ви... Лъгал съм се... Вие сте добър човек...

Точно тук се лъжеше. Ако бях добър човек, щях да се поинтересувам от Акън, преди да го сполети всичко това. Поне веднъж да го потърся и да попитам как си, момчето ми. Ако бях по-отговорен, Акън нямаше да стане жертва на амбициите на Нюзхет. Не, не бях онзи, за когото ме мислеше Теоман. Това, че помогнах на Акън, беше случайност. Намерих раненото му тяло, опитвайки се да спася себе си.

- Акън е добро момче... - леко отдръпнах ръката си. - И вие сте добър... Гледайте какво става в болницата...

Обърса с опакото на ръката потеклата по бузата му единствена сълза.

- Това няма значение... Всичко бих направил за Акън. Знаете ли, че цяла година не ми поиска наем! Тъкмо бях открил офиса и работите не вървяха много добре. Никога няма да мога да му се отплатя... Не ме изхвърли и като се върна от Англия... Ще живеем заедно, каза... - беше се отнесъл, сякаш си говореше сам. -Планираше да замине за Америка след няколко месеца. Щеше да се заели в Чикаго. Госпожа Нюзхет щяла да му намери работа в университета. Всъщност искаше да живее в Сан Франциско. Там било рай за гейовете... Казваше: „В сравнение със Сан Фран-циско Чикаго не е цвете за мирисане. Но има страхотни джаз концерти.“ Дори се беше потрудил да открие изпълнителите в миналогодишните концерти. Знаете, че беше луд по джаза. Много съжаляваше, че никога не е свирил на инструмент.

- Опита се... - казах тихичко.

- Моля?

- Опита се, казвам... Опита да свири на тромпет. Ходеше на курс месеци наред. Но не му се удаде... Рече, липсва ми дарба, професоре, няма смисъл да упорствам. После захвърли тромпета.

- Не, не е... Имаше два вкъщи. Само преди две вечери с часове свири разни непонятни неща. Според мен ще успее. Той би станал страхотен музикант. Но онзи тиранин баща му се запънал - история, та история. Той самият бил зеленчукар... Поне да беше имал понятие от историята - обърна голямата си глава към мен. - Нали сте чували за това?

Не, не бях чувал... Защото не ми пукаше нито за Акън, нито за баща му зеленчукаря. Защото бях калпав учител. Само калпав учител ли, калпав приятел, калпав племенник, калпав човек, интересуващ се единствено от себе си...

- Май ми каза - върнах се на въпроса на Теоман. - Смътно си спомням.

- Казал ви е... Със сигурност, защото онзи така го е трав-мирал... - засмя се тихо. - Най-смешното е, че мъжът, с когото Акън е имал контакт за пръв път, също бил преподавател по история... Представете си, господин Мющак, човекът, при когото пращате сина си да го учи на славното ви минало... -изведнъж млъкна, разбрал, че е отишъл твърде далеч. - Моля да ме извините, естествено не визирам всички историци... Не всеки историк влиза в отношения с ученика си...

Спомних си Невин. Онова пухкаво момиченце с къса червена коса, големи очи, плътни устни и преливащи над роклята едри гърди, което разпалваше мъжкото въображение... „Толкова съществена ли е възрастовата разлика, професоре?“ Не, в светлокафявите и очи нямаше предизвикателство, но не мисля, че се срамуваше. Преди две години се беше върнала от Германия и наистина беше запалена по историята. Започна да показва, че ме харесва, още при третата ни среща. Така и не разбрах какво харесваше в по-възрастен и най-важното - загубил интерес към живота мъж като мен. Може би я привличаше пагубният чар на губещите. А може би мислеше, че ще ме направи мъж. Както и да е, изобщо не се притесняваше от близостта ни. За нея чувствата и бяха съвсем нормални. А аз сменях цветовете още щом я зърнех. Но срамежливостта ми въобще не я възпираше. Не ми оставаше друго освен откровен разговор. „Аз не се интересувам от такива неща, Невин.“ Като че ли не аз, а тя беше живяла двайсет и пет години повече. „От какви неща не се интересувате, професоре?“ Не, не ми се подиграваше, нито искаше да ме притисне в ъгъла.