Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 107

Държах се сърдечно с Акън... Дали не можех да бъда като тях?

- Не може - успокоих жената с намерение да преминем към същността. - От вчера Акън не вдига телефона. Звънях и преди половин час, не отговори. Май и вкъщи не е. Виждали ли сте го днес?

По лицето и се изписа тревога.

- Снощи имаше страшен скандал. Викове, крясъци...

Олеле, дали не беше права Сибел да се безпокои?

- Кой е вдигнал скандал, Акън ли?

- Не зная... Не разбрах... Но стените ни са много тънки... Чува се съседът, като кашля... Но аз вече недочувам. Не долових всичко... Мисля, че първо се караха с господин Теоман.

- Той кой е?

Застина от изненада.

- Не го ли познавате?

- Не, не го познавам... - все още беше изненадана и трябваше да разясня. - От много време не съм виждал Акън. Този Теоман в университета ли учи?

Втурна се да ми обяснява възторжено като дете.

- Не, не, отдавна е завършил... Архитект е. Декорирал домове май... Дизайнер му викат... Имал офис в Бешикташ... Да ми прости Господ, лошо за никого не казвам, но и Теоман бил като Акън... Тоест така де... - и погледна разтревожено към вратата на отсрещния апартамент, сякаш там щеше да изникне Акън. Но като видя, че вратата няма намерение да се отвори, малко сниши глас и продължи сладко-сладко: - Те се ожениха и олеле, май живеят като мъж и жена... Госпожа Алие от горния етаж рече не комшу, те са еднакви... Сиреч и двамата са като жени... Теоман му е бил съквартирант... По-точно наемател... Дошъл тук, когато Акън заминал за чужбина...

Отплесваше се.

- Човекът, с когото се е карал, не беше ли Теоман?

Замълча, сякаш притеснена, че съм я прекъснал, и тъкмо си мислех, че няма да продължи, започна отново:

- Не... Те никога не се караха с Теоман. И с мен се държеше добре. Даже ми подари от ония памучни пердета. Дето се дърпат от горе на долу. За прозорците ми в кухнята... Да, Акън понякога идва на закуска при мен... Веднъж доведе и Теоман. Изглежда малко надут, но...

Пак беше изтървала нишката и се видях принуден да я прекъсна.

- А сигурни ли сте, че снощи е имало скандал?

Този път изобщо не се поколеба.

- Сигурна съм, викове и крясъци, вътре нещо се счупи. Никога не са вдигали такава олелия... Според мен това не беше Теоман. Гласът не ми беше познат.

Веднага се заинтересувах.

- Успяхте ли да чуете нещо?

- Не, беше ужасно шумно...

- Нямаше ли друг? Освен онзи глас имам предвид?

- Акън... Макар да не успях да разбера, познавам му гласа - възрастната жена се развълнува, преживявайки отново предишната вечер. - Другият беше ядосан. Задушаваше се от гняв, та нищо не му се разбираше...

- Какво стана после?

- После гласовете замлъкнаха. Скандалът, шумът, всичко престана. Ненадейно... Внезапна тишина... Гробовна... - и млъкна. Дали не мислеше за приближаващата я смърт? - Господ никому да не дава прекомерно страдание - и пропъди от ума си налегналите я тъжни мисли. - Та какво казвах?

- Тишина...

- Да, тишина... Звук не се чуваше... Не зная колко време мина. Тъкмо си лягах... - и посочи със сбръчканата си ръка отсрещния апартамент. - Внезапно вратата се затвори. Не много рязко... Като че не искаха някой да чуе... Внимателно... Но вратата проскърца... Покойният Рафет я направи... Мъжът ми, Рафет... Беше капитан в градските корабчета... Загубих го преди четири години... Съпругът на Бедиа отдавна се беше преселил в отвъдното. Бяхме добри приятели, не само съседи, семейно... Къде ги такива хора сега? След господин Нафиз моят Рафет помагаше на Бедиа... Тези врати той ги е правил. И двете са образцови... Казваше, че са много здрави, като крепостни... От времето малко се подуха, нали са дървени... И каквото и да правиш, при затваряне скърцат. Снощи чух същия шум. Наострих уши. Някой вървеше по коридора. Стъпките му едва се чуваха... Както казах, не искаше никой да разбере, че е излязъл от апартамента.