Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 105

Памет за себе си... Наистина какви сме ние? Изгубили себе си деца на нация, дошла от степите на Средна Азия, смесила се с изградилите цивилизации по тези места народи и основала нова империя... Изгубили себе си... Кое е това себе си, което сме изгубили? Расата ли? Религията ли? Честта си? Умът си? Паметта си? Обществена дисоциативна фуга... Временна загуба на паметта на едно общество... Не бях убеден, че е временна, но съществуваше. Защото всеки следващ владетел, всяка следваща власт пишеше отново историята в свой интерес. А писаната с оглед на интересите история няма нищо общо с действителността. Всъщност като общество имахме нужда от такива сбирки като на Акън, за да си спомним реалността: „Парти за напомняне кои сме.“ Естествено, парти не само за припомняне на сексуалната ни идентичност. Нито пък купон. А можеше и да не е събиране. Но безусловно дейност за напомняне кои сме. Към религиозните и националните празници трябваше да прибавим и празниците на самоличността... Кой в каквото ще да вярва, кой какъвто ще език да говори, кой каквото ще да облича, кой каквото ще да яде и да пие... Всеки трябва да бъде себе си.. А какво означава да бъдеш себе си?

Онази вечер Акън, успял да бъде себе си, пък може би и само на такива партита, пое от ръката ми бутилката вино и се запъти към кухнята. Ето, сега идвам за втори път тук след онази вечер. Когато стигнах до вратата на апартамента на втория етаж, изкачвайки тесните стъпала, бях останал без дъх. Стори ми се, че в стълбищното пространство дочувам гласа на Ша-зие: „Иди си прегледай сърцето.“ Отпъдих загрижения глас на братовчедка си и натиснах звънеца. Ни шум, ни раздвижване... Отново... По-настойчиво... И отново... Не, никой нямаше да отвори вратата. Акън не беше вкъщи, дали Сибел не беше права? Да не му се беше случило нещо? Натиснах звънеца за последен път. Стори ми се, че чувам глас, но не беше отвътре, а зад мен. Обърнах се и видях бледото лице на възрастна жена зад полу-открехната врата. Каза нещо, но гласът и беше толкова немощен, че не разбрах. Понечих да се приближа, но тя започна да затваря вратата.

- Моля ви... Аз съм преподавател на Акън... От университета... От вчера нямаме връзка с него...

Огледа едрото ми тяло през цепнатината. Не можеше да реши дали да ми вярва или не.

- Моля ви, не затваряйте - настоях умоляващо. - Нямам лоши намерения... Идвах за смъртта на госпожа Бедиа. Може и да сте ме видели на погребението.

Всъщност не я помнех, но вероятно беше добър съсед, щом се тревожеше за Акън.

- Да... - под кожата с цвят на восъчна свещ леко потрепна синя вена, деляща отвесно тясното и чело. - Вие сте онзи професор... Който защити Акън в университета.

Ето това се наричаше слонска памет. Докато аз не успявах да си спомня дори извършеното снощи престъпление, това бабе на поне осемдесет години с лекота си припомни видения преди три години човек.