Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 103
Ахмед Юмит
18
Слязох от таксито по средата на наклона на Акаретлер, пред чешмата на султанката майка благотворителка. Султан Абдулмеджид, живял повече от триста години след султан Мехмед Завоевателя, изградил тази късметлийска чешма в памет на добродетелната си майка. Казвам късметлийска, понеже безброй много исторически чешми са били разрушени от безха-берни управници, но тази е останала до наши дни. Приближих да прочета написаните върху камъка думи на известния по онова време поет Зивер, но за съжаление падащият мрак правеше невъзможно разчитането на релефните букви...
„Зиме тъмата неочаквано похлупва Истанбул. Като тъжна новина“, казваше покойната ми майка.
Години по-късно щях да науча, че получила известието за смъртта на дядо, когото много обичала, в една такава зимна вечер. Застанала както обикновено пред прозореца в тъмната си стая...
„Запалете, запалете всички светлини в къщата...“
Улицата, в която влязох, нямаше нужда от светлина. Въпреки че лампите още не светеха, отблясъкът от снега разреждаше вечерната тъма и можех да видя къде стъпвам. Акън живееше в бежовия блок зад целтиса в края на малката уличка. Мъничкият апартамент на втория етаж от сградата беше наследен от майка му, починала преди три години от рак на белите дробове.
Тогава дойдох тук за пръв път. Апартаментът беше като кутийка - спретнат, подреден и пълен със стари мебели. Асистентът ми ме беше поканил на парти шест месеца след погребението, към средата на юни. С кой ли акъл бях приел поканата. Но едва влязъл през вратата, разбрах грешката си. Електронна музика, която не понасях... И въпреки че не беше толкова късно, вътре като сомнамбули обикаляха момичета и момчета, пияни или надрусани... Не само обикалящи, впили се един в друг двойки по креслата, на големия диван, че и накрак... Част от гостите бяха чужденци: американци, германци, испанци, дори двама високи, дългопръсти алжирци с гримирани очи. Все пак мнозинството бяха турци, но не познавах нито едните, нито другите. Защо ли ме беше поканило това момче на парти, което изобщо не беше в мой стил? Вероятно от съжаление. За да не бъда сам. Но като дух и култура бях много далеч от тези хора. Човек антика отпреди много години, образцов историк, попаднал от древния Истанбул на това разнородно парти. Странно, но гостите изобщо не ми обърнаха внимание. Имаше толкова много необикновени хора, че май ме причисляваха към тях... Един младеж, чиито гелосани коси блестяха дори на оскъдното осветление, облечен в черна прилепнала тениска и тесни дънки, ми подаде препълнена чаша. Естествено, отказах веднага. Никога не пия непознати напитки.
- Ако не го изпиеш, няма да чуеш музиката, морук - прошепна в ухото ми. Тази дума не означаваше дъртак, мисля, че я използваше като синоним на приятел. Все пак се стреснах. Гласът му беше влажен и лепкав. Все още стисках като дете сираче в прегръдките си виното, което купих на идване. Тогава забелязах младо момиче с шорти на жълти маргаритки и бяло бюстие над тях, дълги коси с цвят на портокал. Решително се отправи към мен. Усмихна се и разпери ръце:
