Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 102

- Откога каза, че не можеш да се свържеш с Акън?

Бях смекчил тона, както му е редно. Възприех тактиката на оттегляне, която, благодаря Богу, добре умеех благодарение на милата ми майчица. Не зная дали свърши работа, но госпожица Сибел благоволи да отговори:

- От снощи... Звъннах за пръв път към осем, може би и по-късно...

След убийството на Нюзхет, мина ми през ум... Да не би Акън да беше убиецът? Но защо да го прави? Явно Нюзхет тотално го е отегчила... Че кого ли не беше отегчила? Не, Акън не е насилник. Беше наивно момче. „В мъжкото ми тяло живее жена, професоре...“ Като че ли жените не са способни на убийство... Както и да е... Това е друга тема... Ами ако убийците на Нюзхет са премахнали и Акън... Например това момиче насреща ми... Естествено, заедно с любимия ни професор и свитата му... Тогава защо да ме пита за Акън? Не, още не са го убили. Акън е усетил опасността и е избягал. Но бяха по петите му.

- Може и да не е чул, да е захвърлил някъде телефона... -опитах да се усмихна. - А може би... - не знам доколко бях убедителен, но хитро смигнах. - Може да си е намерил любовник, който да го откъсне от индийския професор...

- И аз така си помислих... - съгласи се слабото девойче.

- Но дали е възможно да не знае за смъртта на професор Нюз-хет? От сутринта телевизиите все това предават...

Права беше, нямаше как Акън да не е научил. Ами ако се криеше точно заради това? Тогава как бих го открил? Ами ако той ме потърси? Можеше да ме намери, знаеше телефона, адреса ми, всичко... Разбира се, ако би могъл...

- Може и да сте прав... - Боже, напрегнатото момиче започваше да се успокоява. - Не мисля, че е имал любовник, но вероятно се е затворил вкъщи да работи... Вие имате адреса му, дайте ми го да проверя...

И като нещастната Нюзхет да го наръгаш ли?

- Де да го знаех... - измрънках. - Преди две години живееше в малък апартамент в Бешикташ. Освободи го при заминаването си в Лондон... И понеже не сме се виждали, откакто се е върнал, не зная сега къде е.

- Боже, сега как да го намеря - намръщи се.

- Може би той ще те намери - казах и се приготвих за тръгване.

- Надявам се... - просветна фалшива тъга в зелените и очи.

- Иначе ще пропусна срока за стипендията.

Е, след като започнахме с лъжите, се върнах в кожата на симпатичния, загрижен професор.

- Дано не го изпуснеш... Хайде довиждане...

Но не ме остави така лесно.

- Ако ви се обади или се видите...

- Не се безпокой, веднага ще му кажа да ти се обади - казах на тръгване.

Докато бързо се отдалечавах по мокрия тротоар, дори през дебелото палто усещах тежкия поглед на скосените зелени очи на Сибел, следяща ме от мястото си.