Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 100

„Мющак винаги взема пример от победените.“

Кой беше казал това? Че кой ли? Онази вещица Шахесте, леля ми... Вещица ли, ама че грозно! Може ли човек така да нарича сестрата на майка си? Пък и не беше ли права жената? Кога съм бил сред победителите? Любимият ми отбор никога не стана шампион. Партията, за която гласувах, никога не влезе във властта. Дори в професията си избрах една победена империя. Ето сега говоря глупости, че има ли вечна империя?

Всички накрая се сриват... Цивилизацията се гради върху рухналите империи. Така си е, а моето място сред победените е съвсем друг случай... Например Нюзхет започна да се издига, след като ме изостави. И браво, че ако се беше омъжила за мен, какво ли щеше да бъде... Не го казвай, ако беше останала с теб, сега да е жива. Но дали? Майтапиш ли се, смъртта и настъпи няколко часа след като се свърза с теб. Не, аз нося нещастие. Ей тъй си оцапах ръцете в кръв. В кръв? Стреснах се от нечие докосване. Обърнах се и видях слабото издължено лице на Сибел. Ето един от извършителите: жестокият женски член на тайфата. Изглеждаше толкова болнава, че дори мразовитият въздух не беше придал цвят на лицето и. Заради терзанията на съвестта... Но все пак беше жена... Въпреки студеното си излъчване... Обаче в очите и нямаше онзи травмиращ фанатизъм, дори беше симпатична.

- Откога ви викам, професоре, не чувате...

Огледах се объркано. Бяхме пред вратата на университетската библиотека.

- Да му се не види и разсеяността... Професор Тахир ли те праща?

- Не, видях ви на излизане... - развълнуваха се зелените и очи. - Вървях след вас.

Дали щеше да признае? Да ми каже, че и е писнало от тази кървава игра и иска да се отърве? Аз всъщност не желаех да се забърквам в това престъпление...

- Асистентът на госпожа Нюзхет...

Нюзхет? Не грешах, това странно момиче наистина говореше за старата ми любов.

- Да, асистентът... Вие също го познавате... работили сте заедно... Даже мисля, че още се виждате...

Не, никакво признание. Пак плетяха някакви интриги... Какво искаха от мен? Какъв беше този опасен проблем с Нюз-хет, за който те знаеха, а аз - не? Трябваше да утоля любопитството и, за да науча.

- С кого съм работил? И съм се виждал?

- Акън... Акън Чотакан...

Говореше за нашия Акън. Да, бяхме работили заедно преди две години. Супер младеж. После замина за Лондон... За Оксфорд... Беше спечелил стипендия от факултета по съвременна история...

- Какво се е случило с Акън?

- Не съм съвсем наясно... - безпомощно разпери хилавите си ръце. - Звъня му от снощи, но не отговаря на мобилния... Бяха се върнали заедно с госпожа Нюзхет...

- Да не би и Акън... - измърморих тревожно.

Зелените очи на Сибел станаха като цепки.

- Не, не, не искам да кажа това. Не мисля, че на Акън му се е случило нещо. И защо? Но като не се свързах, си помислих, че може би вие...

Наистина мислеха, че работя с Нюзхет. Какво, значи, мислеха? Бяха убедени от сърце и душа. Искаха да разберат колко знам за този злощастен проект.

- Че откъде да знам - рекох. - От две години не съм виждал Акън. Ти какво общо имаш с него?