Читать «Сянката на греха» онлайн - страница 44

Докосна ръката на Корбет и посочи пролука в живия плет.

— Трябва да си вървя — тя потропа с тоягата си по земята. — Ако искаш, ела с мен — вдигна ръката си в жест, сякаш пие от чаша, — имам много добро вино.

Корбет впери поглед в тъмнината.

— Видяла си Елизабет да минава през полето към Дяволския дъб, нали? Не заподозря ли нещо? Защо не я последва? — запита той.

— Не видях другиго, мастър писарю. Не съм от Мелфорд. Малцина ме харесват, но ме търпят. Не искам да ме обвинят, че душа и се навирам, където не ми е работата. Видях Елизабет да отива в горичката. Нямаше никого наоколо, нямаше нищо подозрително, затова си тръгнах.

— Значи тя трябва да е отивала на среща с убиеца си? Защо иначе — настоя Корбет — младо момиче ще иде на усамотено място в полето, освен за да се срещне с някого? И как е знаела точно къде трябва да иде? Обзалагам се, че едва е умеела да чете.

— Не знам, писарю, но ако дойдеш с мен, може би ще ти помогна да си изясниш.

Корбет грабна поводите на коня си.

— Пълна тъмнина е — промърмори той.

— Не говориш само за нощта, нали, Корбет?

— Не, не само за нощта — потръпна той. — Вярваш ли в призраци, Соръл?

— Вярвам, че мъртвите обикалят наоколо и се опитват да ни говорят.

— Надявам се да проговорят и на мен — отвърна Корбет. — Заради всички ония клети момичета, изнасилени и убити по такъв жесток начин. Крайно време е духовете им да посочат техния убиец.

Глава шеста

Повел коня си, Корбет пресече вадата след Соръл и нагази в ливадата, която реката при дъжд редовно заливаше. Земята под краката му беше мокра, но твърда. На Корбет му се струваше, че върви като в сън: заобикалящите го дървета и храсти бяха окъпани в лунна светлина, Соръл уверено крачеше пред него, размахваше тоягата си и тихичко си тананикаше. Над тях прелетя бялата сянка на излязъл на лов бухал. Конят на Корбет се стресна и за да се успокои, той го остави да подуши ръката му. Чудеше се какво би казала Мейв, ако можеше да го види — него, своя съпруг, богатия земевладелец и собственик на имение — как върви из потънали в среднощен мрак горички и храсталаци с тази тайнствена жена. Кацналият на далечно дърво бухал започна да буха в среднощната тъма, ниско и мрачно.

— Мъжът ми — заговори му през рамо Соръл — казваше, че бухалите са душите на свещеници, които никога не са отслужвали литургии.

— В такъв случай — отвърна й Корбет — горите трябва да са пълни с такива птици!

Соръл се засмя и продължи нататък.

— Какво можеш да ми кажеш за гражданите на Мелфорд?

— Много неща, писарю. Но тогава ще се досетят, че двамата сме си говорили. Според мен е най-добре сам да откриеш тайните им. Ще ти покажа какво имам и ще те накарам да се замислиш. Но — тя замълча и го зачака да я настигне — ти каза, че се луташ като в мъгла, затова нека да ти помогна. Тлъстият Блайдскот е продажен. Девърел има доста неща за криене, а Риптън — кралският наместник — е хладнокръвен и суров. Но работата не е там, нали, мастър писарю? Ако тези мъже бяха пред теб сега, или пък техните съпруги или любими, и те щяха да ти разправят лоши работи за мен.