Читать «Сянката на греха» онлайн - страница 45

— Ами старата Крауфорд? — попита Корбет. — Какво ще кажеш за Йеремия от Мелфорд?

— Тя ли? И онзи Питъркин! Да започнем оттук, писарю: Маскирания може да крие лицето си, но и тия като Крауфорд и Питъркин не падат по-долу. Не са това, за което се представят, но истинската им природа ми се изплъзва. Тя все мърмори и се вайка. Той се прави на побъркан, тича да изпълнява заръките на този и онзи, дава всяка припечелена пара за захаросани плодове.

— А какво ще кажеш за историята на Мелфорд?

Жената спря и удари с тоягата си по земята.

— Както ти казах, не съм от Мелфорд. Преди двайсет години бях скитница и тогава срещнах Фъръл. Той беше много мил, научи ме как се живее на село. Мислех си, какво му е пък толкова лошото? По-добре да съм сред Божиите треви и дървета, отколкото на вмирисаните улички на…

Корбет предположи, че се канеше да каже: „Норич“ — най-близкият голям град, но тя прехапа устни.

— Фъръл казваше, че Мелфорд е странно място. Тук е имало селище, още преди да дойдат римляните. Знаеш ли кои са били римляните, писарю? С крал Уилям ли са дошли?

Корбет се засмя и поклати глава отрицателно.

— Не, не. Живели са в други времена.

— Както и да е — продължи Соръл. — Фъръл вярваше, че тук са живели диви племена. Принасяли в жертви живи хора — посочи към отдалечена горичка. — На грамадни каменни плочи. Или са ги бесили на дъбовите дървета.

— Мислиш ли, че затова старата Крауфорд твърди, че Мелфорд е място, пропито с кръв?

— Може би — измърмори Соръл. — Тази нощ ще ти покажа една тайна. Можеш и да се срещнеш с моите приятели.

— Приятели?

— Скитниците — поясни тя. — Могат да ти разкажат любопитни истории. Но искам да ти покажа нещо, писарю, нещо, което ме озадачава.

И тя закрачи още по-решително. Вече се спускаха по хълма. Корбет съгледа реката и тъмните развалини на Бийчъм Плейс с неговите порутени стени и празни прозорци, които ясно се очертаваха на звездното небе. Връхлетяха го спомени от детството за една къща с призраци от родното му село. Спомни си как искаше да прекара там една нощ и гнева на майка му, когато откри, че леглото му е празно.

Накрая стигнаха до временен мост, издигнат над тесен ров, от който се носеше отвратителна воня.

Корбет се притесняваше за коня си, който се изплаши, когато копитата му затропаха по дъските. Най-после пресякоха, преминаха през стара порта и влязоха в покрит с калдъръм вътрешен двор. По някаква случайност — а беше възможно строителят да го е направил и умишлено — вътрешният двор сякаш събираше като в чаша цялата лунна светлина, от което имението ставаше още по-призрачно.

— Тук сякаш има духове! — възкликна Корбет. — Не те ли безпокоят?

— О, хората казват, че има духове — ухили се Соръл. — И за да ги държа далеч оттук, измислям разни истории.

— Не се ли страхуваш?