Читать «Сянката на греха» онлайн - страница 43

— Да не искаш да кажеш, че му е било платено да открие доказателства?

— Знаех си, че ти сече умът — подразни го тя. — Защо му е на сър Роджър да убива момиче, да й краде евтините дрънкулки и да ги мъкне в господарската си къща? Трябва да мислиш по-ясно и да действаш по-бързо.

Корбет долови присмеха в думите й.

— Иначе мастър Блайдскот ще се присъедини към Торкъл и Молкин. Скоро ще положат тлъстото му тяло в земята.

— И накрая? — попита Корбет.

— А, да. Маскирания.

— Маскирания?

Соръл се засмя гърлено.

— Беше преди много години, понаучих малко латински. Сещаш ли се онзи пасаж от Евангелието, писарю, където Юда решава да издаде Христос? — тя замълча. — Беше нещо като: „Юда си тръгна и нощта падна“. В Мелфорд е така. Щом падне нощта, всякакви неща се случват. Това им е проблемът на хората от града. Мислят си, че като излязат в полето и сред горите, са съвсем сами. Но не са. О, и не става дума само за жребеца, който иска да утоли похотта си с избраната от него фуста. Има други неща. Например мъж като младия курат, Робърт Белън. Този наистина си е чудак. Срещнах го долу, близо до река Суейл. Коленичил в калта, само с парче плат около слабините си, шибаше гърба си с пръчка, молеше се със затворени очи.

— Доста странно…

— Така е, писарю. Защо ли млад мъж, Божи служител, чувства, че трябва да се самонаказва така?

Корбет преглътна с мъка. Беше чувал за подобни практики в манастирите и абатствата, за желанието да се бичуваш, да се самонаказваш. В някои случаи ставаше дума за крайна форма на принизяване на плътта, в други за дълбоко чувство за вина. Не беше ли се самобичувал сам крал Хенри, прекосявайки Кентърбъри, заради убийството на Томас Бекет?

— Говорила ли си с курат Белън? — попита той.

— Много малко. Но си мисля, че той е много нещастен, мастър писарю. Защо ще иска млад свещеник да прави такива неща? Какви тайни грехове има да крие?

— Може ли той да е убиецът?

— Всичко е възможно, сър Хю. Той не направи почти нищо, за да се прикрие, когато го видях.

— Ами свещеник Гримстоун?

— Приятен мъж. Обича похапването, печеното свинско, угоения петел, поднесени със сос… И чашите с бордо също. Но не съм чула нищо за някакъв скандал около него. Понякога е раздразнителен. Той и онзи другият, Бъргес, са неразделни, като две клюкарстващи старици.

— А Маскирания? — попита Корбет.

— Случи се точно преди да започнат отново убийствата. Фъръл беше споменал за някакъв мъж с маска, яздещ кон, но беше преди години. Тогава беше обърнал много чашки. Както и да е, беше спокоен ден, един от онези хубави дни, когато времето е променливо. Бях на Шийпкоут Лейн — тясна пътека през полята. Радвах се на слънцето, бях се настанила удобно зад няколко скали, когато чух кон. Обикновено това място е пусто, но погледнах и зърнах за миг един мъж, наметнат с плащ. На главата си носеше от ония маски, които пътуващите артисти използват в поучителните си представления. Маската беше дяволска — цялата кървавочервена, с изкривена уста и рога. Толкова се уплаших, че веднага се скрих. Профуча покрай мен. Не бих се замислила кой знае колко върху станалото. Защо да не е младеж, който се забавлява? Из тези места хората много обичат да гуляят. После си спомних думите на Фъръл, че някакъв пътуващ търговец, когото срещнал из тези места, също бил видял нещо подобно.