Читать «Сянката на греха» онлайн - страница 112

— Имаше ли полза от преписа от процеса?

— Не, Ранулф. Наричат го препис, но всъщност е обобщение, няма нищо ново в него. Процедурата е била водена от служител от Ипсуич, кралски правник, прикрепен към градския съвет, чиято задача е била лесна.

— Ще хванем ли истинския убиец?

— Не знам — измърмори Корбет. — Ранулф, знаем само онова, което хората ни казват. А както ти е известно, не е трудно хората да бъдат накарани да говорят едно или друго. Някои забравят, други прикриват, малцина ще ни кажат, каквото искаме да знаем. Да не забравяме и откровените лъжи. Разбира се, убиецът, или по-добре да кажа убийците, могат да допуснат грешка.

— Имаме си работа с двама, така ли?

— Да. Първият обича да плаши до смърт млади момичета, да ги насилва и убива. Вторият — не знам дали е тя или той — е подхванал кървава война срещу хората, които са пратили сър Роджър на ешафода.

Корбет се сети за думите на старата Крауфорд за Хаселдема. Седна и с половин ухо се заслуша в шумовете от кръчмата долу.

— Какво ще стане, ако нищо не можем да докажем?

— Тогава, Ранулф, няма да можем да докажем нищо. Кралят ни даде малко време. Скоро след празника на Вси светии свиква Кралския съвет в Уестминстър и трябва да присъстваме на него. Слушай, иди до църквата. Попитай отец Гримстоун дали мога да взема на заем регистъра на покойниците?

— Защо?

— Защото го искам.

Ранулф се намръщи и излезе. Затвори вратата след себе си и отправи вулгарен жест с ръка по посока на господаря си. Хубаво, помисли си, вечно киселият му господар щеше да седи, да се въси, а после да снове из стаята като котка, която си играе с мишка. Но толкова лесно ли ще се хванат истинските убийци?

Ранулф шумно заслиза по стълбите. Толкова беше потънал в мислите си, че дори не се поспря да пощипне Адела.

Горе в стаята си Корбет лежеше на леглото. Опитваше се да си припомни плана на Мелфорд, този разпрострял се във всички посоки град и тихите му, потайни околности. В едно Тресилиън имаше право: човек като Фъръл можеше да се крие извън града. Но убийствата? Направи опит да се постави на мястото на младата Елизабет, чието нещастно тяло сега погребваха в гробището. Пълно с романтични блянове момиче, което вероятно е роптаело срещу ограниченията вкъщи, Елизабет винаги била готова да изтича по някаква поръчка до пазара, използвала е всеки повод да се спре и да побъбри с други хора. Не, реши той, Маскирания не би я заговорил в града. Нима Елизабет е щяла да се спре, ако от прага на някоя къща я привика непознат глас? А срещата с някой, маскиран като демон, насред път в полето, би я ужасила още повече… Нещо не пасваше. Трябваше да запълни тази пролука в разсъжденията си. По някакъв начин Елизабет, както и другите, са били подлъгани да идат в полето, на някое безлюдно място, където убиецът ги е причаквал. Извършвал е сатанинското си дело, после е скривал трупа — или се е опитвал да го скрие.

Пет години по-рано обаче нещата се объркали. Може сър Роджър да е разбрал кой е убиецът. Тогава капанът е щракнал около сър Роджър, бил е обвинен в убийството на вдовицата Уолмър. Никак не е било трудно: ако слуховете са верни, сър Роджър е бил похотлив развратник. Убиецът добре е заложил капана. Не само убивал момичета, но и насъбрал тайни сведения за гражданите на Мелфорд, които да му бъдат от полза. Взема от своите жертви дрънкулки и ги праща на сър Роджър. Корбет се намести по-удобно върху меките възглавници. Но това не е било достатъчно, затова е изнудвал Блайдскот, Молкин, Торкъл и Девърел. Принудил ги е да играят по неговата свирка и участта на сър Роджър вече е била с предизвестен край.