Читать «Сянката на греха» онлайн - страница 114
Пол Дохърти
— Помоли я да се качи горе — повтори Корбет. — Тя трябва да се страхува повече от приносителя на съобщението, отколкото от изпращача.
Ранулф взе плаща и колана на меча си и слезе по стълбите. Не след дълго Адела почука на вратата на стаята. Влезе леко поизплашена, но все още с оперен вид, държанието й беше престорено смирено, остана права, с отпуснати покрай тялото ръце.
— Седни — Корбет й посочи стол. — Мисля, че познаваш Ранулф.
Тя потърси подигравка в думите му, но не успя да я открие. Писарят не я гледаше похотливо или с присмех, погледът му беше по-скоро мек и тъжен.
— Какво желаеш, господарю?
— Да ми отделиш малко от времето си. Съжалявам, че Чансън и Ранулф са се позабавлявали за твоя сметка, като са те накарали да излезеш от кръчмата — припряно добави той.
Адела повдигна едното си рамо.
— Какво зло може да ми стори мъж насред пълния с хора пазар?
— А опитвал ли се е някой мъж да ти стори зло, Адела?
Тя се усмихна сладко.
— Повечето мъже мислят с онова в гащите си.
— Така ли? — засмя се Корбет. — Но ти можеш да се грижиш за себе си, нали?
— Един бърз шамар или дори ритник, господарю, вършат работа.
— Ти последна си говорила с коларската дъщеря, Елизабет, нали?
— Да, но това вече съм го казвала. Тя бързаше да си тръгне. Мислех, че си отива вкъщи.
— Говорила ли е някога за Маскирания или за някой друг предрешен мъж?
— Не.
— Кажи ми, Адела, ако насред полето срещнеш мъж, яздещ кон, който носи една от ония страшни маски, като в театралните представления…?
— Ще избягам и ще се скрия — тя се разсмя.
— А ако, примерно, тази вечер си тръгнеш за вкъщи и някой в тъмнината те повика по име?
— Ако има някой с мен, може би ще спра.
— А ако гласът ти каже, че трябва да идеш на това и това място, където ще те чака твой обожател или има оставен подарък?
— Нямаше да повярвам. Нямаше да стоя така. Щях да се опитам да видя кой е.
— А ако този мъж носи маска?
— Ще се разпищя и ще избягам. Защо са тия въпроси? Научих си урока преди… — тя замълча.
— Какво имаш предвид? — остро попита Корбет.
— О, преди около четири месеца, онзи идиот Питъркин — той не е чак толкова малоумен, колкото изглежда — ми донесе съобщение.
— Какво гласеше съобщението?
Тя затвори очи.
— В Хамдън Миър подарък за моята любима има. Щом рогът прозвучи, ще се появи пред нейните очи.
Корбет я помоли да го повтори.
— Скалъпени стихчета — измърмори той.
— Такъв си е Питъркин — отбеляза Адела. — Снове насам-натам като заек. Питай кръчмаря, той ще ти каже, че влюбените са използвали Питъркин още от дете да разнася съобщенията им.
— А ти отиде ли до Хамдън Миър?
— Да. Това е тресавище в една горичка на юг от града. Нямах търпение. Исках да знам кой е. След като рогът обяви края на пазарния ден, кръчмата се пълни с народ.
— Защо при Хамдън Миър? — попита Корбет. — Защо не при Дяволския дъб или Гъли Лейн?
Тя се усмихна.
— Там си играех като дете.
— И там си завела първия си любим?
— Да, но не казвай на кръчмаря Матю, непрекъснато се бие в гърдите, че странноприемницата му има добро име.