Читать «Ловци на мамути» онлайн - страница 546

През целия обратен път Айла мислеше как да каже на Ранек. Не изпитваше особено желание да го стори. Когато пристигнаха, той я очакваше и очевидно не беше радостен. Беше я търсил. Всички други се готвеха за Брачната церемония, на която щяха да присъстват вечерта, било като публика, било като участници. Никак не му стана приятно и като ги видя двамата заедно на Уини, следвани от Рейсър.

— Къде беше? Досега трябваше да си облечена.

— Ранек, трябва да говоря с теб.

— Нямаме време за приказки — каза той и в очите му блесна отчаяние.

— Съжалявам, Ранек. Трябва да поговорим. Някъде, където можем да бъдем сами.

Той нямаше друг избор, освен да приеме. Айла първа влезе в шатрата и взе нещо от багажа си. Тръгнаха надолу по склона към реката, после покрай брега и. Най-сетне Айла спря, бръкна под туниката си и извади скулптурната на жената, преобразяваща се в дух на птица, мутата, която Ранек беше изваял за нея.

— Ранек, трябва да ти я върна — каза Айла като му я подаде.

Ранек отскочи като опарен.

— Какво искаш да кажеш? Не можеш да ми я върнеш! Тя ти е нужна, за да създадеш огнище. Нужна ти е за нашето Бракосъчетание — каза той с нотка на паника в гласа.

— Точно затова ти я връщам. Не мога да създам огнище с теб. Тръгвам си.

— Тръгваш си? Не можеш да си тръгнеш, Айла. Ти Обеща. Всичко е уредено. Бракосъчетанието е довечера. Ти каза, че ще се събереш с мен. Аз те обичам, Айла. Не разбираш ли? Обичам те. — С всяко изречение паниката в гласа на Ранек нарастваше.

— Знам — отговори тихо Айла. Шокът и болката в очите му я наскърбиха. — Аз обещах и всичко е уредено. Но трябва да си замина.

— Но защо? Защо сега, така изведнъж? — питаше Ранек с пресекващ фалцетен глас.

— Защото трябва да си замина сега. Това е най-доброто време за пътуване, а ни чака дълъг път. Заминавам с Джондалар. Аз го обичам. Никога не съм преставала да го обичам. Мислех, че той не ме обича…

— А, значи, когато си мислеше, че той не те обича, аз бях достатъчно подходящ за теб, така ли? — попита Ранек. — През цялото време, докато беше с мен, ти си искала да си с него. Ти никога не си ме обичала.

— Ранек, исках да те обичам. Не си ми безразличен. Не винаги съм копняла за Джондалар, когато съм била с теб. Ти ме направи щастлива много пъти.

— Но не винаги. Аз не бях достатъчно добър. Ти беше съвършена, но не и аз за теб.

— Никога не съм търсила съвършеното. Ранек, аз го обичам. Колко дълго би могъл да ме обичаш, ако знаеш, че обичам друг?

— Айла, аз мога да те обичам до смъртта си, че дори и в отвъдния свят. Не разбираш ли това? Никога няма да обичам друга, както обичам теб. Не можеш да ме оставиш.

Тъмнокожият, излъчваш магнетично привличане художник я молеше със сълзи на очи; никога преди не бе молил за нищо през целия си живот.

Айла усещаше мъката му и и се искаше, ако може с нещо да я облекчи. Но не можеше да му даде това, което той искаше. Не можеше да го обича така, както обичаше Джондалар.

— Съжалявам, Ранек. Моля те. Вземи мутата.

Тя отново му я подаде.

— Задръж я! — каза той с всичката злоба, която можа да събере в себе си. — Може да не съм достатъчно добър за теб, но ти не ми трябваш. Тук има достатъчно богат избор от жени. Хайде, заминавай със своя каменоделец. Не ме е грижа.