Читать «Ловци на мамути» онлайн - страница 545

Това беше Айла. Неговата Айла. Това беше нейният меден вкус. Членът му беше така набъбнал, така копнеещ. Искаше да изчака, искаше това да продължи дълго, но самата тя не можеше да чака повече. Задиша учестено, завика името му. Грабна го, придърпа го към себе си и му помогна да проникне в нейната топла влажна дълбина.

Той изпусна дълбока въздишка, когато се плъзна в нея и остави твърдия си жезъл да прониква все по-дълбоко, докато тя го обгърна целия. Това беше Айла. Това беше жената за него, а той — мъжа за нея. В нея се потапяше целия. Той спря за миг, наслаждавайки се на всеобхватната и прегръдка. Така беше с нея и първия път, и всеки следващ. Как е могло да му мине през ума да я остави? Майката като че ли беше създала Айла специално за него, за да могат двамата да Я почитат пълноценно, за да могат да я удовлетворят с Удоволствията си, както Тя искаше от тях.

Той се отдръпна назад и усети как тя се устреми към него; той също се устреми към нея. Отново се отдръпна, носле напред и пак назад. И изведнъж усети приближаващата кулминация, чу нейните засилващи се стонове, още веднъж се отдръпнаха и притиснаха, вълната на прилива се извиси и стигна връхната си точка. Заля ги целите и те потръпнаха от силата на изживяната наслада.

Почивката беше част от Удоволствието. Приятно и бе да усеща тежестта му върху себе си. Той никога не тежеше много. Обикновено ставаше пръв, още преди тя да се е подготвила да го пусне. Тя усещаше миризмата си по него и това я караше да се усмихва, напомняйки и за току-що споделеното удоволствие! Никога не беше изпитвала такова чувство на хармония и завършеност, както сега, след като свършиха, а той още бе вътре в нея.

Той обичаше да усеща налятото и тяло под себе си, а и беше минало толкова време, толкова глупашки дълго време. Но тя го обичаше. Как можеше все още да го обича, след всичко, което се бе случило? Откъде у него такъв късмет? Никога вече няма да я остави.

Най-сетне той се отдръпна, претърколи се на една страна и и се усмихна.

— Джондалар? — обади се след малко Айла.

— Да.

— Хайде да отидем да поплуваме. Реката не е далеч. Да поплуваме, както правехме по-рано, в долината, преди да се върнем във Вълчия бивак.

Той седна до нея и се усмихна.

— Да вървим! — възкликна той и моментално скочи и и подаде ръка.

Вълчо също се надигна и замаха с опашка.

— Да, можеш да дойдеш с нас — разреши му Айла. Взеха си нещата и се запътиха към реката. Вълчо заподскача радостно след тях.

След плуването, къпането и игрите с Вълчо в реката, докато конете се търкаляха, пасяха и отпочиваха далеч от тълпата, Айла и Джондалар се облякоха, чувствайки се освежени и гладни.

— Джондалар? — каза Айла, застанала до конете.

— Да.

— Хайде заедно да яздим Уини. Искам да те чувствувам близо до себе си.