Читать «Ловци на мамути» онлайн - страница 541

Джондалар беше толкова погълнат от мислите си, че чу приглушения тропот на копита едва когато върху него внезапно скочи Вълчо.

— Вълчо? Какво правиш… — Той вдигна поглед и невярвайки на очите си видя как Айла слиза от гърба на Уини.

Тя тръгна към него, обзета от свян и страх, че отново ще и обърне гръб. Как да му каже? Как да го накара да я изслуша? Какво-би могла да направи, ако той не пожелаеше да я изсуша? Тогава тя си спомни онези първи дни без думи и начина, който беше усвоила много отдавна, за да накара някого да я изслуша. Отпусна се на земята с грациозност, придобита от дългата практика, склони глава и зачака.

Джондалар я гледаше с широко отворена уста, за момент не разбра какво става, но после си спомни. Това беше нейният сигнал. Когато искаше да му каже нещо важно, но не знаеше как да го изрази със слова, тя използваше този сигнал на Клана. Но защо сега му говореше с езика на Клана? Какво ли важно послание имаше за него.

— Стани — каза той, — Не е нужно да нравиш това. Сетне си спомни правилната реакция на този жест. Потупа я но рамото. Когато Айла вдигна очи, те бяха пълни със сълзи. Той приклекна на един крак, за да ги избърше.

— Айла защо правиш това? Защо си тук?

— Джондалар, вчера ти се опита да ми кажеш нещо, но аз не исках да те изслушам. Сега аз искам да ти кажа нещо. Трудно ми е да говоря, но искам да ме изслушаш. Затова те моля по този начин. Ще ме изслушаш ли, без да се отвръщаш настрана?

Прилив на такава гореща надежда обля Джондалар, че той просто загуби дар слово. Само кимна и хвана ръцете и.

— Някога ти искаше да замина с теб — започна тя, — а аз не исках да напусна долината. — Сиря, за да си поеме дъх. — Сега искам да съм с теб навсякъде, където отидеш. Някога ми казваше, че ме обичаш, че ме искаш… Сега мисля, че не искаш да ме обичаш, но въпреки това аз искам да съм с теб.

— Айла, моля те, стани — каза той, като и помогна да се изправи. — Ами Ранек? Мислех, че искаш него. — Ръцете му все още я обгръщаха.

— Не обичам Ранек. Обичам теб, Джондалар. Никога не съм преставала да те обичам. Не знам какво направих, та те накарах да ме разлюбиш.

— Ти ме обичаш? Продължаваш да ме обичаш? О, Айла, моя Айла — каза Джондалар, притискайки я силно към себе си.

После се взря в нея сякаш я виждаше за пръв път и очите му се изпълниха с любов. Тя вдигна глава и устните му намериха нейните. Сляха се със силна и нежна страст, изпълнени с любов и копнеж.

Айла не можеше да повярва, че е в прегръдките му, че той я държи в ръцете си, желае я, обича я, след всичкото това време. В очите и напираха сълзи, тя се опита да ги задържи, защото се боеше да не би той отново да ги възприеме погрешно, но в края на краищата ти остави свободно да си текат.