Читать «Железният изпит» онлайн - страница 15

- Аарън Стюарт - погледна към листа Майстор Рокмапъл.

Аарън застана пред въжената стълба и размърда пръсти, все едно се готви да стреля с топка в баскетболния кош. Изглеждаше самоуверен и спокоен. Кал усети познатата завист, която изпитваше всеки път, когато другите деца играеха баскетбол, но успя да я потисне. Отборните игри бяха недостъпни за Кал. Шансът да се изложи, бе прекалено голям дори да го пуснеха да играе. Деца като Аарън никога не трябваше да се тревожат за такива неща.

Аарън тръгна нагоре по въжената стълба и увисна на нея. Катереше се бързо, а краката и ръцете му се движеха в синхрон. Бе толкова бърз, че въжената стълба не смогваше да се разтегли достатъчно.

Изкачваше се все по-нависоко и по-нависоко. Калъм затаи дъх и осъзна, че всички около него също са притихнали. Аарън, ухилен като маниак, стигна върха, удари топката с опакото на ръката си, като я събори, а след това се спусна надолу по стълбата и се приземи на краката си като гимнастик. Някои от децата изръкопляскаха. Дори Джаспър изглежда се радваше за него, защото отиде и го потупа по гърба.

- Много добре - каза Майстор Рокмапъл, както и на всички други. Калъм реши, че сърдитият стар маг се е ядосал, задето някой е успял да победи в нелепата му игра.

- Калъм Хънт - каза магът.

Калъм пристъпи напред и съжали, че не си е донесъл медицинската бележка.

- Не мога.

- Защо? - погледна го отвисоко Майстор Рокмапъл.

„Стига де. Не ме ли виждаш".

Кал вдигна глава и загледа предизвикателно мага.

- Ами заради крака. Не мога да правя упражнения по гимнастика.

- Недей тогава - сви рамене магът.

Кал се опита да потисне яростта си. Можеше да види как го гледат останалите деца - някои с раздразнение, други с жал. Най-лошото бе, че обикновено би се пробвал пръв да направи нещо по физическо. Сега искаше да се провали по своя воля.

- Това не е извинение - каза той. - Счупили са ми крака, когато съм бил бебе. Имам десет операции и в резултат на това шейсет железни пирона, които го придържат цял. Трябва ли да показвам и белезите си?

Кал отчаяно се надяваше, че Майстор Рокмапъл ще каже „не". Левият му крак бе мозайка от червени белези и грозни шевове. Не даваше на никого да го види, никога не носеше къси панталони, не и след като разбра защо непознатите заглеждат крака му. Не знаеше защо се обяснява. Просто беше ядосан и бе забравил къде се намира.

Майстор Рокмапъл, който държеше свирката в една ръка, я завъртя замислено.

- Тези изпити не са толкова плитки - каза накрая той. - Поне се пробвай, Калъм. Ако не успееш, минаваме към следващия.

- Хубаво - вдигна ръце Кал. - Добре. Хубаво.

Той пристъпи към въжената стълба и постави едната си ръка върху нея. Нарочно отпусна тежестта си върху левия крак, когато стъпи на най-ниското стъпало. Болка прониза прасеца му и той рухна на пода, все още стиснал стълбата. Чу смеха на Джаспър зад гърба си.