Читать «В капана на времето» онлайн - страница 289

— Когато разбраха, искаха да ме хвърлят в морето и трябва да кажа, че идеята ми се стори много добра. — Ухили се криво. — Някога да си имала морска болест, докато си нажулена с коприва?

— Не. — Потреперих при тази мисъл. — Мърто ли ги спря?

— О, да! Беше много яростен нашият Мърто. Спеше на прага на каютата с ръка на кинжала, докато не стигнахме до Билбао.

Както и очаквахме, капитанът на „Саламандър”, изправен пред перспективата да изгуби товара си в Хавър или да се върне в Испания и да чака новината да стигне до Париж, решил да продаде товара си на новия, изпратен му от съдбата купувач.

— Но се пазари здравата — добави Джейми и се почеса по ръката. — Половин ден се опъва, а аз умирах в онзи хамак, пикаех кръв и си изповръщах червата!

Все пак сделката била сключена, портвайнът и болният били стоварени в Билбао и — освен че още пикаел в червено — Джейми се възстановил бързо.

— Продадохме портвайна на посредник в Билбао. Изпратих веднага Мърто в Париж, за да плати на мосю Дюверне, а аз… дойдох тук.

Погледна ръцете си, които лежаха в скута му.

— Не можех да реша — рече тихо. — Да дойда или не. Вървях, за да си дам време да помисля. Изминах пеша целия път от Париж до Фонтенбло и почти целия обратно. Връщах се десетина пъти, обвинявах се, че съм убиец и глупак. Не знаех кого да убия — себе си или теб…

Въздъхна и ме погледна, очите му бяха потъмнели от сенките на потрепващите листа.

— Трябваше да дойда — каза простичко.

Аз не отговорих, само сложих ръка върху неговата. Земята беше покрита с паднали листа и миризмата от ферментацията им обещаваше забравата на виното.

Премреженото от облаци слънце залязваше и озареният в златно огромен силует на Юго се извиси пред арката.

— Моля за извинение, мадам. Господарката иска да знае дали господинът ще остане за вечеря?

Погледнах Джейми. Той седеше неподвижен и чакаше. Слънчевите лъчи, проникващи през листата, нашарваха косата му и лицето му тънеше в сенки.

— Мисля, че няма да е зле — казах аз. — Ужасно си отслабнал.

Той ме погледна с лека усмивка.

— Ти също, сасенак.

Стана и ми предложи ръката си. Аз я поех, тръгнахме заедно към вечерята и оставихме лозовите листа да продължат своя тих разговор.

*  *  *

Лежах до Джейми, ръката му лежеше на бедрото ми. Той спеше. Аз се взирах в мрака на стаята, вслушвах се в дишането му и поемах жадно свежия аромат на влажната нощ, примесен с аромат на глициния.

Кончината на граф Сен Жермен беляза края на вечерта за всички, освен за Луи. Когато всички се приготвяха да си тръгнат, все още разговарящи оживено, той хвана ръката ми и ме поведе към малката врата.

Стигнахме до зеленото канапе, той накара ме да легна и вдигна полите ми, преди да успея да кажа нещо. Не ме целуна, не ме желаеше. Просто ритуално си взимаше заплащането, на което се бях съгласила. Луи го биваше в пазарлъците и не беше човек, който ще опрости дълг, без значение дали цени отплатата. Все пак може би я ценеше; защото в приготовленията му се долавяше вълнение, примесено с лек страх — кой, освен краля, ще посмее да вземе в прегръдките си Бялата дама?