Читать «В капана на времето» онлайн - страница 287

Той се изправи пред мен. Сянката му падна на коленете ми, сигурен знак, че облакът се е разкъсал; сянка не пада без светлина.

— Клеър — прошепна той. — Моля те, позволи ми да те утеша.

— Утеха? И как ще го направиш? Ще ми върнеш ли детето?

Той пак коленичи, но аз не вдигах глава. Взирах се в извърнатите си ръце, които лежаха празни в скута ми. Усетих, че посегна да ме докосне, но се отдръпна, после посегна отново.

— Не — каза той едва чуто. — Не, не мога. Но… с Божията милост… мога да ти дам друго?

Ръката му закръжи над моята, достатъчно близо, за да усетя топлината му. Усетих и други неща: мъката, която едва удържаше, гнева и страха, които го давеха, и смелостта, която го караше да говори въпреки всичко. Събрах своята и се обгърнах с нея — крехък заместител на плътния сив покров. Взех ръката му и вдигнах глава, за да видя лицето му на слънцето.

Седяхме, хванати за ръце, и се притискахме един към друг на пейката. Не помръдвахме, не говорехме, седяхме така сякаш от часове, студеният вятър шептеше мислите ни в листата на лозите над нас. Капки се сипеха отгоре ни след него, сякаш и той скърбеше за загубата ни.

— Ще настинеш — прошепна накрая Джейми и ме загърна с наметалото си и със своята топлина. Аз се притиснах бавно към него и затреперих още повече от стряскащата му солидност, от внезапната му топлина.

Сложих предпазливо ръка на гърдите му, сякаш щеше да ме изгори, и продължихме да седим така, като оставихме листата на лозите да говорят вместо нас.

— Джейми — казах тихо накрая. — О, Джейми. Къде беше?

Ръката му се стегна около мен, но той не отговори веднага.

— Мислех, че си мъртва — каза толкова тихо, че едва го чух над шума на листата.

— Видях те там — на земята. Господи! Беше толкова бледа и полите ти бяха подгизнали от кръв… Опитах да дойда при теб, още щом те видях — хукнах към теб, но стражата ме хвана.

Преглътна с усилие и през него мина тръпка.

— Борех се с тях… молех ги… но те не ме отведоха. Хвърлиха ме в килия и ме оставиха там… да мисля, че си мъртва, Клеър; да мисля, че аз съм те убил.

Тръпката продължи и аз разбрах, че плаче. Колко ли дълго беше седял в мрака на Бастилията съвсем сам, само с миризмата на кръв и празната черупка на отмъщението?

— Всичко е наред — казах аз и притиснах по-силно ръка към гърдите му, сякаш да успокоя препускащото му сърце.

— Джейми, всичко е наред. Не беше… не беше по твоя вина.

— Опитах да си разбия главата в стената — само за да спра да мисля — каза той шепнешком. — Затова ме вързаха, ръцете и краката. А на следващия ден Дьо Роан дойде и ми каза, че си жива, но едва ли ще изкараш дълго.

Замълча, но аз усещах болката му, остра като кристални ледени копия.

— Клеър, съжалявам.

Съжалявам. Тези думи беше написал в бележката, преди да разбие света ми. Но вече ги разбирах.

— Знам. Джейми, знам. Фъргъс ми каза. Знам защо си го направил.

Той пое дълбоко дъх.

— Да, но…

Оставих ръката си да падне измръзнала и мокра от дъжда върху грубия плат на бричовете за езда.