Читать «В капана на времето» онлайн - страница 286

Той не се приближи. Усещах го как стои там и ме гледа. Чувах накъсаното му дишане.

— Клеър! — каза почти отчаяно. — Клеър, не разбираш ли… Клеър, трябва да говориш с мен! За бога, Клеър, аз дори не знам дали е момче или момиче!

Седях вкаменена, ръцете ми стискаха грубата пейка. След миг нещо изхрущя силно на земята пред мен. Отворих очи и го видях да сяда на мокрия чакъл в краката ми. Сведе глава, дъждът беше обсипал с пайети потъмнялата от влагата коса.

— Да те моля ли искаш? — попита той.

— Беше момиче — казах след малко. Гласът ми беше странен, дрезгав и грапав. — Майка Хилдегард я кръсти. Фейт. Фейт Фрейзър. Майка Хилдегард има странно чувство за хумор.

Сведената глава не помръдна.

— Ти видя ли детето?

Очите ми се отвориха напълно. Взирах се в коленете си, където капките, стичащи се от лозите, създаваха мокри петна по коприната.

— Да. Акушерката каза, че трябва да я видя, и ме накараха. — Чух отново тихия, делови тон на мадам Бонер, най-уважаваната сред акушерките в Болницата на Ангелите.

— Дайте ѝ детето, по-добре е да го види. За да не си въобрази нещо.

И аз не си въобразих. Запомних я.

— Тя беше съвършена — казах тихо, сякаш на себе си. — Толкова мъничка. Главата ѝ се събра в шепата ми. Ушичките ѝ бяха малко щръкнали и виждах как светлината сияе през тях.

Светлината сияеше и през кожата ѝ, по извивките на бузките и дупето, както сияят перли; студени и неподвижни, запазили в себе си нещо от водния свят.

— Майка Хилдегард я уви в бял сатен. — Гледах юмруците си в скута ми. — Очите ѝ бяха затворени. Тя още нямаше мигли, но очите ѝ бяха леко дръпнати. Казах, че са като твоите, но те казаха, че на всички бебета били такива.

Десет пръстчета на ръцете, десет на краката. Без нокти, но малките стави, капачките на коленете и костите на пръстчетата сияеха като опали, като скъпоценните кости на самата земя. Не забравяй, човече, пръст си и пръст…

Помнех далечните шумове в болницата, където животът още продължаваше, и тихия шепот на майка Хилдегард и мадам Бонер по-наблизо, говореха за свещеника, който щеше да отслужи специална меса по молба на майка Хилдегард. Помнех и спокойната оценка в очите на мадам Бонер, когато се обърна към мен и видя слабостта ми. Вероятно видя и признаците на наближаващата треска; обърна се пак към майка Хилдегард и заговори още по-тихо — може би ѝ предлагаше да изчакат; щеше да има още едно погребение.

И в пръст ще се превърнеш.

Но аз се бях завърнала от мъртвите. Единствено хватката на Джейми над тялото ми беше достатъчно силна да ме върне от последната преграда и мастър Раймон го беше разбрал. Знаех, че само Джейми може да ме върне в света на живите, и точно затова бях избягала от него, точно затова сторих всичко възможно да не го виждам и да се уверя, че няма да ме доближи отново. Не исках да се връщам, не исках да чувствам. Не исках да чувствам пак обич само за да ми я отнемат отново.

Но беше твърде късно. Знаех го, въпреки че се борех да задържа сивия покров около себе си. Борбата обаче само ускори изчезването му; сякаш посягаш към облак, който се стапя в студена мъгла между пръстите ти. Усещах завръщането на светлината — ослепителна и изпепеляваща.