Читать «Смъртни белези» онлайн - страница 4

Айджа вдигна вежди. Него никога нищо не го засрамваше, никога не се изчервяваше. Дори когато съучениците му го подиграваха заради гласа му — тънък като за момче — и задето беше богат, което далеч не се харесваше в Хеса. Не си правеше труда да им отвръща. Просто притежаваше умението да се изолира от злите езици и да ги чува само по собствено желание.

Той сграбчи Акос за лакътя и го задърпа след Ори. Киси, както винаги, остана с родителите им. Айджа и Акос последваха Ори и влязоха в Пророческата зала.

Тя ахна и когато Акос видя вътрешността на залата, едва не стори същото. Бяха окачили стотици фенери — всеки от тях посипан с прах от тихоцвет, за да го оцвети в червено, от върха на купола чак до най-външните стени и във всички посоки, така че над главите им се разстилаше балдахин от светлина. Дори зъбите на Айджа сияеха в червено, като се ухили на Акос. В средата на помещението, което обикновено беше празно, имаше плоча лед, широка колкото човешки бой. Вътре в нея растяха десетки тихоцвети, готови да разцъфнат всеки момент.

Фенери с жар-камъни, големи колкото палеца на Акос, обточваха ледената плоча с тихоцвети. От тях идваше бяла светлина, навярно, за да се откроява наситеното червено на цветята. Почти като кръв, коментираха някои.

Тълпата беше многолюдна, облечена в най-хубавите си дрехи: свободни рокли, покриващи всичко, освен ръцете и главата, закопчани с изящни стъклени копчета във всевъзможни цветове; дълги до коленете жилетки, обточени с мека кожа от елте, и усукани шалове. Всичките в тъмни, наситени цветове — всякакви нюанси, без сиво и бяло, за да се отличават от палтата им. Жакетът на Акос беше тъмнозелен, един от старите на Айджа, и все още му беше широк в раменете. Айджа пък носеше кафяво.

Ори ги отведе право при храната. Намръщената ѝ леля стоеше край масите и предлагаше чинии на минувачите, но дори не я погледна. Акос беше останал с впечатлението, че Ори не харесва леля си и чичо си, затова и почти живееше в дома на семейство Кересет, но той и досега не знаеше какво се е случило с родителите ѝ.

Айджа натъпка една кифличка в устата си и едва не се задави с трохите.

— Внимавай — предупреди го Акос. — Да умреш от парченце хляб не е особено достоен край.

— Поне ще умра от любимото си нещо — заяви Айджа с пълна уста.

Акос се засмя.

Ори приклещи врата на Айджа в свивката на лакътя си и придърпа главата му към себе си.

— Не поглеждай. Зяпачи отляво.

— Какво от това? — попита Айджа, разпръсвайки трохи от устата си.

Но Акос вече усещаше горещината, пълзяща нагоре по врата му. Затова рискува да надникне вляво от Айджа. Малка групичка възрастни стоеше там и ги наблюдаваше.

— Крайно време е да свикнеш, Акос — обърна се към него Айджа. — Все пак се случва постоянно.

— Крайно време е те да свикнат с нас — поправи го Акос. — Живеем тук с ориста си, откакто сме се родили, така че не разбирам какво толкова ни зяпат.

Всеки имаше бъдеще, но не всеки имаше орис — поне така разправяше майка им. Само някои членове на определени „богоизбрани“ семейства се сдобиваха с орис, която всеки оракул на всяка планета виждаше в момента на раждането им. Едновременно. Виденията бяха толкова ярки, разказваше майка им, че можеха да я изтръгнат от дълбок сън.