Читать «Смъртни белези» онлайн

ТИХОЦВЕТИТЕ ВИНАГИ РАЗЦЪФВАХА В НАЙ-ДЪЛГАТА нощ. Целият град отбелязваше деня, в който снопчето цветни листенца се отваряха, разкривайки виненочервената си прелест — отчасти, защото тихоцветите бяха жизнената кръв на нацията, и отчасти, мислеше си Акос, за да не полудеят в студа.

Същата вечер, в деня на Цъфтежа, както наричаха ритуала, той започна да се поти в палтото си, докато чакаше семейството му да се приготви, затова излезе на двора да се поразхлади. Домът на Кересет беше построен около пещ — външните и вътрешните му стени се извиваха в кръг около нея. За късмет, вероятно.

Когато отвори вратата, мразовитият въздух опари очите му. Той сложи защитните си очила, за да ги покрие, и топлината от кожата му веднага замъгли стъклата им. Покритата му с ръкавица ръка напипа металния ръжен и Акос го пъхна под капака на пещта. Жар-камъните под него обикновено приличаха на черни буци, докато търкането не ги накараше да лумнат с различни цветове, в зависимост от това с какво са посипани.

Жар-камъните в тяхната пещ престъргаха един в друг и пламнаха в кървавочервено. Ролята им не беше нито да топлят, нито да осветяват — присъстваха там само като свидетелство за потока. Сякаш жуженето в тялото на Акос не му напомняше постоянно за него. Потокът препускаше във вените на всяко живо същество и се изливаше в небето с цяла палитра от цветове. Също като жар-камъните. Като светлините на ховърите, профучаващи над главите им на път към центъра на града. Другосветците, които бяха убедени, че планетата им е потънала в сняг, дори не бяха стъпвали на нея.

По-големият брат на Акос, Айджа, подаде глава през вратата.

— Да замръзнеш ли искаш? Хайде, мама е почти готова.

Майка им винаги се приготвяше най-дълго, когато тръгваха към храма. Така и трябваше, все пак тя беше оракулът. Всички погледи щяха да са вперени в нея.

Акос върна ръжена на мястото му и влезе вътре, вдигна очилата на челото си и свали предпазната маска от лицето си, оставяйки я да виси около врата му.

Баща му и голямата му сестра Киси стояха до входната врата в най-дебелите си, качулати палта, ушити от една и съща материя — кожа от кутях, която не подлежеше на боядисване и винаги беше бяло-сивкава.

— Готов ли си, Акос? Добре. — Майка му закопчаваше палтото си. Тя погледна към старите ботуши на татко им. — Някъде по света прахта на баща ти, да почива в мир, трепери заради мръсните ти обувки, Осех.

— Знам, затова се постарах да ги оцапам добре — отвърна с усмивка той.

— Хубаво — почти изчурулика тя. — Точно така ми харесват.

— Харесва ти всичко, което баща ми не харесваше.

— Защото той не харесваше нищо.

— Може ли да се качваме в ховъра, докато все още е топло вътре? — измрънка Айджа. — Ори ще ни чака при паметника.

Майка му дозакопча палтото си и сложи предпазната маска на лицето си. Всички заедно тръгнаха по затоплената входна алея, скрити под кожа, очила и ръкавици. В края ѝ, точно над снежната преспа, издигнат на височината на коленете им, ги чакаше нисък, объл кораб. Майка им отвори вратата му само с леко докосване и всички се качиха вътре. Киси и Айджа изтеглиха Акос за двете ръце, понеже беше твърде малък да се качи сам. На никой не му хрумна да си сложи предпазен колан.