Читать «Необходими жертви» онлайн - страница 17
Робърт Дугони
— И ядеш това?
Той прибра остатъка от хотдога в найлоновото пликче и го пъхна в джоба на сакото си, вече не беше гладен.
— Познаваш ме, Нук, трябва да се храня по осем пъти на ден, за да не отслабна.
— Горкичкият. На кого си се метнал с този метаболизъм?
Нукители се изправи и двамата се отдръпнаха, за да може съдебният фотограф да направи снимки. Колежката на Логан явно нямаше проблеми с метаболизма. Близо метър и осемдесет висока, с ягодово-руса коса, достигаща почти до кръста й, и крака на бивша волейболистка, съдебният патоанатом на окръг Кинг не се вписваше в обстановката, в която двамата с Логан се срещаха.
— Изглежда зле — отбеляза той.
— Да си виждал някой в идеален вид?
— Дай му оценка по десетобалната система.
Нукители се загледа към трупа и шумно издиша.
— Пребитите винаги изглеждат най-зле. Огнестрелните и прободните рани са сравнително чисти. Но пребиване… — Замълча за момент. — Тази жестокост ме стъписва. Мисълта, че някой е бил тук и е нанасял удар след удар. Извратено е, Логан. Давам му осем.
— Според тебе колко са ударите?
— Повече от десет. Дванайсет или тринайсет.
— От страх или от ярост.
Нукители кимна.
— Тук няма много работа. — Имаше предвид Грийн Лейк. — Не си спомням последния път. Затова пък забелязвам, че бързо си намерил местната закусвалня.
Логан наскоро бе преразпределен в Северния участък, където разследваше убийства в група от шестима детективи, разделени на три екипа. Обикновено работеше с партньора си, но той беше на сватба на сина си в Ню Джърси. В Северния участък нямаше толкова работа, колкото в Южния, откъдето го бяха прехвърлили след осемгодишен стаж в Отдела за грабежи и сексуално насилие.
— Само за това ми остана време.
— Ох, къса ми се сърцето да те слушам.
Той се усмихна.
— Къса ли се? По дяволите, от три години се опитвам да го пленя.
Нукители също се усмихна и поклати глава.
— Да, бе. Още малко и ще ме поканиш да си пишем домашните заедно.
Флиртът им беше безобиден. Нукители бе красавица, но Логан нямаше намерение да усложнява живота си с връзка с колежка. Просто му беше приятно, когато Нукители се усмихваше. Усмивките са рядкост сред хората, разследващи убийства.
— Освен това си твърде стар за мен.
— Как можа да го кажеш? Миналата седмица ударих четирийсетака и съм особено чувствителен на тази тема.
— Ти си безчувствен.
— Ох, пак попадение.
Тя го изгледа изпитателно.
— Четирийсет ли? Не изглеждаш чак толкова стар.
— Това комплимент ли беше или подигравка?
— Комплимент. Мислех, че си на трийсет и пет. Можеше да изглеждаш и по-млад, ако не се тъпчеше с тези боклуци. Как можеш да ядеш такова нещо? Обмяната ти трябва да е като на заек.
— Така, какво знаем досега?
Нукители отново си пое дъх и го изпусна шумно като прегрял радиатор.
— Първото ми впечатление ли те интересува? Ако съдя по жестокостта на ударите, бих казала, че някой е дошъл специално с намерението да го убие.
Взе един найлонов плик с някакъв предмет и го подаде на Логан.
Той го претегли в ръка.
— Мрамор. Масивен е. Тежи около три килограма.
— Има кръв и залепнали косми. Определено това е оръдието на убийството.