Читать «Тъмна дарба» онлайн - страница 27

Слава богу, помислих си. Облекчението заседна в гърлото ми като камък.

След няколко минути достигнахме колиба 27. Войникът ме изпрати до вратата и посочи крана вляво от нея. Кимнах и отмих кръвта от лицето си със студената вода. Той ме чакаше мълчаливо, макар и не особено търпеливо. След няколко секунди сграбчи гърба на тениската ми и ме изправи насила, а със свободната си ръка пъхна чип картата си в прореза на вратата.

Ашли, една от другите ми съквартирантки, избута вратата докрай с рамо. Хвана ме за ръката и кимна на войника. Явно това му беше достатъчно. Без да каже и дума, закрачи обратно по пътеката.

- Божичко! - изсъска тя, докато ме вкарваше вътре. - Не можаха ли да те задържат в лазарета поне още една нощ? Защо са бързали да те изпишат... това кръв ли е?

Отблъснах ръцете й, но тя се доближи и отметна дългата ми тъмна коса през рамото ми. Първоначално не разбирах защо ме гледа по този начин - с облещени очи, обградени от подпухнала розова кожа. Дъвчеше угрижено долната си устна.

- Аз наистина... мислех, че си... - Още се намирахме до вратата, но усетих студа, обладал колибата ни. Полепваше по кожата ми като ледена коприна.

Ашли отдавна се беше приспособила към живота в лагера, затова останах изненадана да я видя толкова уплашена и смаяна. Тя и още няколко момичета бяха почетните водачки на жалката ни разнородна групичка, избрани главно заради някои телесни промени, които бяха настъпили първо при тях, и способността им да ни обяснят какво се случва с нашите тела, без да ни се смеят.

Усмихнах й се вяло и свих рамене, занемявайки отново. Тя обаче не се задоволи с толкова и не пусна ръката ми. Колибата беше тъмна и влажна, познатата миризма на плесен струеше от всяка повърхност, но винаги бих избрала нея пред химическата стерилна смрад на лазарета.

- Нали... - Ашли си пое дълбоко въздух. - Нали ще ми кажеш, ако наистина не си?

И какво точно ще направиш по въпроса?, искаше ми се да я попитам. Вместо това се отправих към задния ляв ъгъл на пренаселената ни колиба. Шепот и втренчени погледи следваха лъкатушещия ми път измежду редовете от легла. Имах чувството, че хапчетата, скътани плътно до гърдите ми, се бяха запалили.

- ... нямаше я - чух някой да казва.

Ванеса, която спеше на долното легло, намиращо се вдясно от моето, се беше шмугнала под завивките на Сам. Щом ги наближих, спряха разговора си и се опулиха насреща ми.

Беше минала цяла година, а още ми ставаше лошо, като ги гледах заедно. Колко дни и нощи двете със Сам се бяхме крили на горното й легло, усърдно пренебрегвайки опитите на Ванеса да ни въвлече в поредния глупав и безсмислен разговор.

Сам се задържа без най-добра приятелка само два часа, преди Ванеса да се намърда на мястото ми - и не минаваше нито ден, без да ми го натяква.

- Какво... - Сам се провеси от ръба на леглото си. Този път обаче не ме гледаше с обичайния си нацупен, свадлив фасон. Вместо това от очите й надничаше... загриженост може би? Или любопитство? - Какво ти се е случило?

Поклатих глава. Гърдите ми тежаха от заклещените в тях думи.