Читать «Тъмна дарба» онлайн - страница 25
Александра Бракен
Макар че не спираше да ми се вие свят, последвах войника до коридора. Лазаретът се състоеше от два етажа, и то малки. Таванът беше толкова нисък, че дори аз се страхувах да не блъсна главата си в касите на вратите. Леглата за пациенти се намираха на първия етаж, а вторият беше предвиден за децата, които имаха нужда от Антракт, както му викахме ние. Понякога защото можеха да ни заразят с нещо, но главно защото престоят в Търмънд беше повредил и бездруго повредените им мозъци.
Опитах да се съсредоточа върху движението на раменете му под черната униформа, но ми беше трудно, тъй като повечето завеси бяха дръпнати и пациентите зад тях се виждаха. По-голямата част от тях успях да подмина с бегъл поглед, но тогава стигнахме до предпоследното отделение преди изхода...
Краката ми сами забавиха темпото си, което позволи на белите ми дробове да вдишат аромата на розмарин.
Чувах нежния глас на доктор Бегби, която говореше на друго дете от Зелените. Веднага разпознах момчето в леглото - колибата му се намираше точно срещу моята. Матю ли беше? Или пък Макс? Знаех единствено, че и по неговото лице имаше съсирена кръв, размазана по носа, очите и бузите му. Тежък камък падна и се стовари в стомаха ми. Дали и той беше набелязан за разстрел? Дали доктор Бегби не опитваше да помогне и на него? Едва ли само аз се бях досетила как да изиграя класификационната система - на кого какво да внуша, кога да излъжа.
Може би двамата с него бяхме един и същи цвят под кожите си.
И може би щяхме да умрем заедно след няколко часа.
- По-бързо! - озъби ми се войникът. Дори не опитваше да прикрие раздразнението си, докато куцуках подире му, а всъщност нямаше причина за тревога - и пари да ми даваха, нямаше да остана в лазарета, не и докато имах здрав разум в главата си. Независимо от новата заплаха, надвиснала над мен. Много добре знаех за какво го бяха използвали преди това.
Знаех какво се криеше под пласта бяла боя.
Първите деца, които бяха довели тук, онези първи опитни зайчета бяха претърпели пълната гама страхотии от филмите на ужасите. Из лагера се носеха легенди за тях, разказвани с тон на почти благоговейно страхопочитание. Учените търсели начини да деактивират свръхестествените умения на децата -да ги „реабилитират" в обществото, - но в повечето случаи бяха успели единствено да пречупят волята им за живот. Оцелелите останали в лагера като надзиратели по времето, когато пристигнала тук първата скромна вълна от деца. Бях извадила невероятен късмет, че принадлежах към втората вълна. Всяка следваща нарастваше все повече и повече, препълвайки лагера, докато преди три години мястото не свърши съвсем. След това не видяхме повече автобуси.
Колкото и да се стараех, войникът не беше доволен от скоростта, с която се движех. Затова направо ме избута в огледалното фоайе. Знакът ИЗХОД хвърляше кървава светлина по лицата ни; войникът ме бутна отново, този път още по-силно, и се усмихна, когато паднах на земята. Гневът изпълни цялото ми същество и заглуши дори болката в крайниците ми и страха, че ме водеше някъде, където да довърши работата си.
