Читать «Тъмна дарба» онлайн - страница 28

Ванеса се изсмя остро.

- Прекрасно, направо прекрасно. И се чудиш защо вече не иска да ти е приятелка.

- Не се чудя... - пророни Сам. - Както и да е.

Понякога се питах дали поне една част от Сам си спомняше не просто за мен, но и за човека, който тя самата беше, преди да я съсипя. Незнайно как бях успяла да унищожа всичко добро в нея - или поне всичко онова, което някога обичах. Един допир, и от старата Сам не беше останало нищо.

Няколко момичета ме попитаха какво се е случило помежду ни. Повечето, струва ми се, сметнаха за грубо твърдението й, че никога не сме били приятелки и никога няма да бъдем. Опитах да не си го слагам на сърцето - но Сам беше единственото нещо, което бе правило живота ми в Търмънд поносим. Без нея не можех да го нарека живот.

Не можех.

Докоснах с пръсти скритите хапчета.

Цветовата гама в колибата ни беше кафяво, кафяво и кафяво. Открояваха се само белите чаршафи върху леглата ни, макар че повечето от тях бяха пожълтели от старост. Нямаше рафтове с книги, нямаше постери, нямаше картини. Бяхме само ние и дървото.

Вмъкнах се в долното легло и зарових лице в захабените чаршафи. Вдишах познатата ми миризма - белина, пот и нещо отчетливо земно - и се помъчих да не слушам разговора, протичащ над мен.

Май донякъде живеех в очакване - надявах се, че ще намеря начин да изкупя вината си към Сам. Но вредата беше необратима. Всичко беше приключило, вече я нямаше в живота ми и можех да обвинявам единствено себе си. Най-доброто, което бях способна да направя за нея, беше просто да изчезна; дори ако доктор Бегби си играеше с мен и наистина щяха да ме убият, поне нямаше да ме свържат с нея. Нямаше да я разпитват или наказват от подозрение, че ме е укривала, както би се случило, ако още бяхме приятелки. В Търмънд живееха над три хиляди деца и аз бях последната Оранжева - може би в целия свят дори. Или една от последните двама, ако момчето в лазарета беше като мен. И бездруго беше само въпрос на време да разбулят тайната ми.

Бях опасна, а знаех какво правят с опасните деца.

Обичайната рутина в лагера ни повлече през столовата за вечеря, към тоалетните и обратно по колибите за лягане. Светлината навън гаснеше и се усукваше около прииждащата нощ.

- Добре, котенца - прозвуча гласът на Ашли. - Десет минути до изключване на осветлението. Кой е наред?

- Аз. Да започна оттам, където свършихме последния път ли? - Рейчъл се намираше в другия край на стаята, но пискливото й гласче ехтеше из цялата колиба.

Почти чух как Ашли врътва отегчено очи.

- Да, Рейчъл. Нали така правим винаги.

- Добре... и така... принцесата... принцесата била в кулата си и още тъгувала.

- Госпожице Скука - намеси се Ашли, - ще трябва да посъживиш историята си, иначе ще те прескоча и ще дам думата на следващото момиче.

- Добре де - изписука Рейчъл. Обърнах се на една страна, за да мога да я гледам през редовете от двуетажни легла. - Принцесата изпитвала ужасна болка... ужасна, ама ужасна болка...

- Ох, боже - коментира вяло Ашли. - Следващият.

Мейси пое висящите нишки на историята и ги заоплита, доколкото й беше по възможностите.