Читать «Последният патриот» онлайн - страница 79

Гърбът му се удари в някаква кола и разбра, че няма накъде да продължи. Дори Свирчо да не беше толкова силен като Голямата птица, това щеше да бъде краят на Харват. Само ако беше взел някакво оръжие със себе си! Нож или спрей — пак щеше да бъде по-добре, отколкото нищо.

Свирчо видя, че Харват не може да се изправи и се ухили. Зъбите му бяха до един развалени, и макар че това беше невъзможно, Харват имаше чувството, че усеща гнилия му дъх през улицата.

Нямаше никакво съмнение в намеренията на гиганта, който вдигна тръбата и се втурна към него. Положението беше почти безнадеждно, но Харват нямаше да се даде без съпротива, макар и слаба. Издърпа назад единия си крак, за да ритне мъжа в коляното, когато някой вляво извика и видя два фара да се приближават стремително към него.

Първо си помисли, че е дошла полицията. В главата му изплува една ругатня, но тя бързо се изпари в какафонията от пушещи гуми и скърцащи спирачки, когато таксито на Муса блъсна Свирчо.

Младият алжирец беше отворил задната врата и извика на Харват да влезе в колата, преди още тялото на гиганта да е паднало на земята.

Харват успя с мъка да се вмъкне в таксито и се строполи на задната седалка, все още стиснал куфарчето си в ръка.

Муса се протегна назад и затвори вратата, след което бързо се понесе по улицата и се изгуби в мрака.

Глава 42

Докато пътуваха обратно към Париж, Муса не попита нищо друго, освен къде иска да отиде Харват. Той имаше много въпроси, но ги запази за себе си и остави Харват да затвори очи и да почива.

Следвайки указанията му, Муса насочи таксито към Ил Сен Луи. Минаха по моста „Пон Мари“, залъкатушиха по малки улички и накрая по улица „Ботурел“ стигнаха до Орлеанския кей. Оттук Харват виждаше ясно баржата на другия бряг на Сена. Каза на Муса да спре.

Подавайки му две хиляди евро през седалката, Харват каза:

— Това трябва да покрие щетите по колата ти. — Сетне посегна към дръжката на вратата. — Довиждане, Муса. Благодаря ти за помощта.

Младият алжирец се обърна да каже нещо, но пасажерът му вече беше слязъл от таксито.

Харват вървеше надолу към реката, като пътьом пъхна „Дон Кихот“ в найлонова торба, която беше намерил в една кофа за боклук, и прибра книгата в чантата си. Стремейки се да остане невидим в сенките, той наблюдава баржата в продължение на двайсет минути.

През това време премисли много неща. Основният въпрос беше кои бяха хората по петите на Антъни Никълс и как го бяха проследили до джамията „Билал“. Смяташе това да е едно от първите неща, които щеше да попита професора, щом се върнеше в тайната квартира на Сена.

Когато се убеди, че всичко изглежда наред, Харват прекоси реката по „Понт де ла Торней“ и наблюдава баржата още няколко минути от другата му страна, преди да се спусне към кея.

Мушна се в кабината на щурвала и тихо слезе по стълбите. Намери Рене Бертран, точно където го беше оставил, вързан за един от столовете в трапезарията. Главата му беше клюмнала напред и той изглеждаше или заспал, или припаднал. Никълс беше в камбуза с гръб към него и Харват го стресна с появата си.