Читать «Последният патриот» онлайн - страница 74

— Вината е моя — извика той и се заклатушка към мястото, където мъжете се бяха привели над куфара му. — Извинете ме.

Свали ръкавиците си и се зае да отвори ключалката с шифър, която държеше ципа на куфара му. Оглушителният вой продължаваше. Другите хора в джамията занадничаха в кабинета на управителя, за да видят какво става. Ауад извика на Голямата птица да затвори вратата.

Накрая Харват успя да се справи с ключалката и дръпна ципа на куфара. Измъкна едно устройство с размера на дистанционно за отваряне на гараж, натисна няколко бутона и пронизителният вой спря.

— Уф — въздъхна Харват с облекчение и провеси устройството на ремъчето, за което го беше завързал. — Само си представете какво щеше да стане, ако се беше случило в самолета. Май трябва да му извадя батериите.

Голямата Птица и Свирчо го изгледаха кръвнишки.

Харват вдигна устройството малко по-високо, за да го видят добре. Беше евтина аларма, която се прикрепваше към прозореца на автомобила. Задействаше се при чупене на стъкло, клатене или, както беше в конкретния случай, чрез дистанционното към ключодържателя на колата, което Харват бе натиснал, докато беше в другия край на помещението. С помощта на Трейси беше успял да подсили сензорното устройство и да замени част от материала, от който беше направен куфара, с нещо като кръпка, която в действителност направи възможно задействането на алармата чрез дистанционното.

— Окачва се на дръжката на вратата — излъга Харват — за да не може някой да се вмъкне в хотелската ти стая.

— Мосю Винецки, свършихте ли? — попита Ауад, който вече се беше върнал при бюрото си, за да се увери, че нищо не се е случило с „Дон Кихот“.

— Всъщност още не — отговори му Харват и закуцука обратно.

— Моля ви, побързайте. Скоро започва вечерната молитва.

Харват отново сложи ръкавиците си, избута нагоре очилата си и мина покрай управителя на джамията.

Зае се с титулната страница на книгата, като я сравняваше непрекъснато с копието, което Рене Бертран беше изпратил по имейла на Никълс.

Най-после затвори книгата, внимателно я уви в избелелия муселин и я постави обратно в кутията на Джеферсън. Затвори капака, събра нещата си и започна да ги прибира в дипломатическото куфарче.

— Е? — попита Ауад и повдигна вежди. — Доволен ли сте?

— Да, изданието е автентично. Но е в много лошо състояние.

— Мосю Винецки, както ви казах… — започна Ауад.

Харват, който затваряше куфарчето си, вдигна ръка.

— Цената е съобразена със състоянието на книгата, това ми е ясно. Мога да ви кажа, че нито професор Никълс, нито университета ще бъдат доволни от това, което видях тук тази вечер.

Намир Ауад не беше никак глупав. Той каза с усмивка:

— Мосю, и двамата знаем, че в университета страшно ще се зарадват да получат книгата.

Харват не отговори.

— Ето какво ще ви кажа. За още двадесет хиляди с удоволствие ще ви дам и тази красива дървена кутия.

— Пет — отвърна Харват, като наблюдаваше как Ауад прокарва ръка по капака.

— Петнадесет — предложи Ауад.

— Десет и това е последното ми предложение.