Читать «Героят на времето» онлайн - страница 17

Колосите бавно се приближаваха към нея. Все още не се бяха отказали. Това бе едно от странните им качества. Колосите никога не отстъпваха. Дори когато изпитваха страх, те не се вслушваха в него. Но все пак по някакъв начин страхът ги отслабваше. Тя го виждаше в движенията им, в начина, по който я следяха. Всеки момент щяха да се прекършат.

Разпали месинг и Тласна чувствата на един по-дребен екземпляр. Отначало той се възпротиви. Тя натисна по-силно. Чудовището изведнъж поддаде и тялото му стана нейно. Този, който го бе контролирал доскоро, се намираше твърде далеч и се бе съсредоточил едновременно върху прекалено много колоси. А това същество — с ум, объркан от страх и ярост — сега бе изцяло под нейната власт.

Вин веднага нареди на колоса да нападне другарите си. Те го посякоха бързо, но не и преди да убие двама от тях. Междувременно Вин овладя втори колос, сетне и трети. Удряше напосоки и същевременно размахваше меча, за да привлича вниманието на останалите. Скоро разполагаше с малък отряд колоси на своя страна. Всеки път, когато поваляха някого от тях, завладяваше двама нови.

Докато се сражаваше, поглеждаше към групата на Елънд. Скоро с облекчение забеляза, че там също част от колосите са преминали на страната на хората. Елънд крачеше сред тях и вече не се биеше, съсредоточен върху усилието да си осигурява нови съюзници. Вин все още не беше сигурна дали одобрява постъпката му с внезапната поява в града. Радваше се, че беше пристигнала навреме.

Взе си поука от действията му и също престана да се сражава и вместо това бързо почна да попълва малката си армия от колоси с нови сили. Скоро вече командваше стотина чудовища.

„Няма да продължи дълго“ — помисли си. Така и беше — не след дълго зърна в небето точица, която летеше към нея. Точката се увеличи и се превърна във фигура с черно расо, която се носеше над армията, като се Тласкаше от мечовете на колосите. Висок мъж с татуирано лице и гола глава. Въпреки саждопада Вин успя да види стоманените клинове, забити през очите му. Непознатият извъртя невиждащия си взор към Вин и за миг тя почувства надигаща се паника. В паметта й се пробудиха отдавна забравени спомени. Тъмна дъждовна нощ, забулена в сенки. Кули и островърхи покриви. Рязка болка в хълбока. Дълга нощ, прекарана в килия в двореца на лорд Владетеля.

Келсайър, Оцелелия от Хатсин — как издъхва на улицата.

Разпали електрум. Металът създаде около нея облак от изображения, сенки на възможни действия, които би могла да извърши. Електрумът бе аломантичният двойник на златото. Елънд го наричаше „бедняшки атиум“. Нямаше особена полза в битката, освен че я правеше неподатлива на атиум, в случай че инквизиторът имаше такъв.