Читать «Героят на времето» онлайн - страница 15

Извиси се на петнайсетина стъпки нагоре. Мечът я пропусна, но посече главата на стоящия наблизо колос. Чудовището, което го размахваше, изобщо не изглеждаше потресено от това, че е убило свой другар. Само вдигна глава и я изгледа с кървясалите си очи.

Вин Притегли падналия меч и той полетя към нея, като същевременно я Дръпна обратно. Тя го улови във въздуха — мечът бе дълъг почти колкото нея, но с разпален пютриум не беше никак трудно да го върти — и отсече ръката на атакуващия я колос.

С втори удар го посече през краката и се насочи към следващия противник. Както винаги колосите изглеждаха стъписани — и донякъде разярени — от странното й поведение. Те обвързваха опасността с размера на противника и не можеха да си представят, че една крехка жена като Вин — почти момиче и не по-висока от пет стъпки — може да представлява заплаха. И всеки път, когато убиваше някого от тях, се стичаха към нея.

Вин нямаше нищо против заблудата им.

Атакува с пронизителен вик, който отекна над инак странно притихналото бойно поле. Колосите обикновено се биеха мълчаливо, особено когато ги завладяваше бяс, сякаш се съсредоточаваха върху убийствата. Тя хвърли шепа монети, Тласна ги към групата зад себе си, скочи напред и Притегли един меч.

Колосът пред нея се олюля. Тя скочи на гърба му и атакува следващото чудовище. Покоси го с бърз удар, после заби острието на меча в гърба на колоса под себе си. Тласна се встрани и Притегли меча на умиращия колос. Улови го, посече трето чудовище, хвърли го във въздуха и го Тласна като огромно копие към четвърти противник. Със същия Тласък отхвърча назад, за да избегне неговата атака. Сграбчи дръжката на забития в гърба на първото чудовище меч, изтръгна го с хрущящ звук и го стовари върху ключицата и гърдите на петото чудовище.

Стъпи на земята. Около нея лежаха избити колоси.

Не изпитваше гняв. Не усещаше в себе си и капчица страх или ужас. Беше надраснала тези неща. Беше видяла Елънд да умира — дори го бе държала в този момент в обятията си и бе знаела, че случилото се е по нейна вина. Че е преднамерено.

Но въпреки всичко той бе жив. Всеки негов дъх бе неочакван, дори може би незаслужен. Някога тя се бе страхувала, че не е за него. Но по някакъв начин бе открила покой въпреки мисълта, че не е в състояние винаги да го пази. Че не би искала непрестанно да е негова закрилница.

Ето защо в нея вече не се разпалваше страхът за човека, когото обичаше. Когато се биеше, го правеше с ясно съзнание. Тя беше нож — ножът на Елънд, ножът на Последната империя. Не се биеше, за да опази само един човек, а за да защити начина на живот, създаден от него и хората, които полагаха огромни усилия да го запазят.

Тази мисъл й даваше сила.

Около нея умираха колоси и във въздуха хвърчаха пръски алена кръв. Имаше поне десет хиляди в тази армия — твърде много, за да ги избие до крак.