Читать «Възходът на Атон» онлайн - страница 60

— Сине, това ли е онзи, за когото стана дума?

— Да, той е. Син е на Сеострис, достоен командир на мезаите… — изгледа ме с почти злобен присмех и попита: — Павиане, защо отъпка градинската ми пътека? — думите му бяха язвителни, но гласът му прозвуча меко. Поклоних се отново. Той запротестира: — Стига вече, достатъчно формалности! Ще ми причиниш стомашни болки с твоето кланяне. Нали именно заради това не мога да понасям жреците… — за миг спря и довърши: — И павианите.

— Приятелят ти е арестуван — свали чашата си Хотеп. — Собек ще висне на Дървото, заслужил си го е, наглецът! — изхихика сподавено Божият отец.

Забуления цъкна и врътна глава в знак на неодобрение, но аз долових, че той и майка му възприемат провинението на Собек по-скоро като забавна случка.

— Момичето е мъртво — промълвих.

— Така и трябва да бъде — прозвуча със съвсем слаб акцент, но рязко гласът на Великата царица. — Когато пиеш от виното и ядеш от солта на царската трапеза, нямаш право да ги споделяш с простосмъртните.

— Смъртта й бе твърде жестока — отбеляза Забуления. — От тялото й бяха останали жалки кървави дрипи. А котката бе убита със стрели… — Тийи го прекъсна с рязък жест, че е чула достатъчно. — Е, след като не си дошъл заради момичето — подразни ме Забуления, — следва да си тук, за да искаш нещо за Собек, а?

— Господарю, снощи сънувах сън… — подхванах. Усмивката помръкна по царските лица. — Бях слязъл до Нил, а придошлите води бяха тъмни. Небето бе станало червено и разбрах, че предстои посещение на някой бог.

— Наистина ли? — наклони Забуления глава, а по необикновеното му лице се появи мнимо учудване.

— Продължавай! Какво стана в съня? — настоя царицата.

— Видях как водите се разделят, за да изскочи огромен крокодил, яхнат от Чакалоглавия… — при тези думи Забуления сведе глава, за да прикрие смеха си, ала лицата на Тийи и на Хотеп останаха мрачни и строги. — Каза ми къде мога да намеря статуетката на Ищар — продължих стремително. — Трябваше да я изкопая, да я върна на Великолепния и да помоля за прошка за греховете на Собек…

— И ти я извади от земята, разбира се — продължи да държи Хотеп чашата си в едната ръка, докато размахваше енергично другата.

— Точно така: в маслиновата горичка, където двамата са се срещали… — извадих статуетката от широкия си платнен колан и я вдигнах; тя заблестя на светлината.

— Могат да задържат и тебе — лениво отбеляза Хотеп. — Току-виж те обявили за съучастник…

— Тогава, ваше превъзходителство, ще потърся свидетели, които ще потвърдят, че нямам нито приятели, нито съучастници.

Забуления насочи към мен дълъг пръст, който беше толкова тънък, че ми напомни за нишка от паяжина.

— Намерил си статуята, а? Остави я ей там, на стъпалата.

— А защо дойде тук? — запита ме царица Тийи. — Защо не я занесе направо в съда?