Читать «Възходът на Атон» онлайн - страница 58

— Какво?! — почти се задавих, опитвайки се да седна в леглото. — Нима ще го зарежат в пустинята?

— Великолепния беше бесен.

— Знаят ли за нас?

Хюйи поклати отрицателно глава и добави:

— Другите ме изпратиха при теб. Искат да посетиш Собек. Нали сте първи другари…

Запротестирах, но накрая приех.

— Още нещо. Ако са били заловени на местопрестъплението, значи някой от нас е доносник?

Хюйи не отвърна; погледна ме и си тръгна.

Облякох набрана в кръста роба и окачих на видно място опознавателните си воински знаци и отличията. Те ми осигуриха свободно преминаване през дворцовите граници. Пазачите ме поведоха по стръмните и мрачни коридори на Веригите. Мъж и жена с прихлупени над челата качулки, изпод които зърнах сълзи, минаха бързешком покрай мен. Предположих, че са родителите на Собек. Единият от тъмничарите, на чиято дясна ръка тъмнееше татуировката на наджет, отвори вратата към килията на Собек — тясно каменно помещение с малък отвор за проветряване в горния край, което миришеше на бунище. Две лампи с димящо евтино масло осветяваха издълбаните по стените проклятия, описващи мъченията, на които Амон Ра щеше да подложи затворниците в отвъдното. Само по препасник, Собек седеше унил и мръсен. Тялото му бе осеяно от камшични удари. Като ме видя, се засмя.

— О, Маху, Песоглавецо от Юга, добре си дошъл — огледа се той. — Никога не съм допускал, че мога да съжалявам, задето се върнах жив от Котела.

Стоях и го гледах: друго не можех да сторя.

— Мълчалив както винаги — изрече задъхано той. — Е, приятелю, за какво си дошъл? Да разбереш дали съм се разприказвал? — той врътна глава с горчива усмивка. — Кажи им да не се притесняват, особено онези две змии — Хоремхеб и Рамзес. Бях пиян — потри лицето си. — И най-вече глупав… — присви вежди, преди да ме попита: — А Нейтас?

— Мъртва е. Виковете й дълго кънтяха…

Собек наведе глава и раменете му заподскачаха.

— Кой знае и аз как ще крещя там, на Дървото. Ами, добре — вдигна глава, а очите му се напълниха със сълзи. — Маху, чувал ли си тези стихове?

Да любим и обичаме. Изгрява слънцето и пак залязва, а щом привърши краткият ни ден, изчезва всичко тук, за да останат безкрайна нощ и вечен сън.

На лицето му се появи мрачна усмивка и той рече:

— Но това едва ли те засяга… Маху няма сърце, с което да живее за обич…

Пред очите ми изплува образът на Нефертити:

— Може и да имам… — отговорих тихо.

— Поискаха да им върна статуята — продължи Собек, сякаш не ме слушаше, — но бях толкова пиян, а Нейтас — така изплашена и ужасена, че не успя да ми каже: сега не знам къде е останала — той се изправи, дойде до мен и сложи ръце на раменете ми, преди да попита: — Маху, бях ли добър твой спътник и другар?

— Да, Собек.

— Я се погледни. Черна твърда коса и дълбоки живи очи, като на маймуна… Ще ми помогнеш ли?

— Как? Нима имам някакво влияние?

— Ами статуята? Намери статуята и направи това, което можеш!

Когато се върнах в резиденцията, беше вече късен следобед. Приседнах във входната галерия с колони и се опитах да си припомня нещата около Собек и любимата му. Нямаше никакво съмнение, че са били издадени. Присъдата е трябвало да бъде колкото бърза, толкова и страшна. Великолепния не би искал да излага на показ измяната на едно от своите Царски украшения.