Читать «Възходът на Атон» онлайн - страница 51

Празненството тази вечер бе последното от цяла поредица. То отбелязваше не само официалния край на военната кампания, но и завършека на нашата подготовка и образование в царския двор. Утре Хоремхеб, Рамзес и Собек щяха да заемат местата си в Свещения отряд, който охраняваше храмовите комплекси в Тива. Хюйи отиваше в Дома на пратениците, Пентжу и Мерире бяха пратени в Дома на живота, а Майа — в хазната, или Дома на среброто. А моя милост? Отворих очи и се усмихнах на момичето срещу мен. Помислих за момент, че утрешният ден ще се погрижи сам за себе си, тоест идваше нов ден с нови грижи и нов късмет. В голямото помещение бе станало доста задушно; станах, поклоних се към главната маса и излязох на въздух — хладен и благоуханен. Загледах се в звездите, искрящи като скъпоценни камъни, и се запитах какво ще правя по-нататък. Някакъв шум ме накара да подскоча. Обърнах се, докато пръстите ми машинално затърсиха ножа, който обаче не се оказа на обичайното си място. В кръга от светлина се появи едноокият кушит Имри, началник на личната гвардия на Забуления. Поклони се язвително, опрял едната си длан на гърдите.

— Не знаех — погледна ме изпод вежди. — Не знаех, че и ти си един от героите.

— Е, сменихме си местата — подразних го аз. — Преди ти върза въже около врата ми, а сега…

— А сега ти надяваш въже на не един и двама кушити.

— Ти не беше ли там?

— Трябваше да бъда. Египет е моят дом и господарят ми разчита на предаността ми.

— Тогава защо не дойде с нас?

— Заповед от горе — намигна Имри със здравото си око, посочи към двореца и потъна в мрака.

Исках да остана сам: далеч от внимателния поглед на Имри и от дрезгавото пеене, идващо от залата с празнуващите. Реших да се оттегля. След като се върнах от Котела, исках да помисля на спокойствие и да направя планове за бъдещето. Но за какво по-точно? Къде можех да отида? И какво трябваше да правя по-нататък? Бях принуден да се бия като войник и наистина усещах зловонния мирис на кръвта. Сънят ми гъмжеше от кошмари. Не можех да продължавам все така. Оказа се, че без да искам, съм поел към Павилиона на мълчанието, следвайки алеята с дърветата. За моя изненада портата бе отворена, а вътрешният двор бе окъпан от светлина. Скрих се зад една смоковница и загледах към група придворни, пазени от нактуа с извадени мечове и вдигнати щитове. Групата изглеждаше спокойна въпреки присъствието на вардияните. Някакъв мъж със среден ръст крачеше между две жени; останалите приличаха на свита. По-възрастната беше Великата царица Тийи, която познах по високите скули и плътните устни на добре очертаната й чувствена уста. Другата бе много по-млада. Тя влезе в кръга от светлина досами портата отвън и спря, за да чуе нещо, което бе изрекъл мъжът до нея, след което отметна глава назад и се разсмя. Сърцето ми подскочи! Цялата притаена в мен сила на духа се извиси и мигом полетя, за да се съедини с всичко, идващо от нея. За първи път изпитвах подобна страст: повярвайте ми — и за последен. С каква абсолютна и смайващо живителна хубост светеше това лице!