Читать «Възходът на Атон» онлайн - страница 34

Веднъж, през трийсет и втората година от царуването на Великолепния, в един от най-горещите за сезона дни, Забуления се изправи, подпря се на бастуна си, чиято ръкохватка бе изрязана като глава на нубиец, и слезе тромаво от колата. С дръпнато назад було премина покрай редицата спрели колесници, без да обръща внимание на прахта, която висеше като облак около нас. Спираше се пред всяка двойка и говореше съвсем тихо на конете, позволявайки им да душат отворената му длан. Вглеждаше се във всеки, преди да отмине към следващия. Явно бе поостарял; все по-видими бяха изпъкналите му корем и гърди, ала ръцете и краката му бяха все така издължени и слаби. Движеше се бавно, но с подчертана елегантност. След него забърза кушитски наемник със слънчобран и сандали, но Забуления го отпрати с кратко махване. Настъпи тишина, нарушавана от скръцването на колело, изпръхтяването на кон и приглушеното жужене на мухите. Забуления спря пред мен и вдигна глава. Очите му пламтяха от възбуда.

— Вземам със себе си Маху, Павиана от Юга — погледът му срещна моя. — Той ще бъде мой педжет — бавно, но веднага Собек слезе от колесницата. Погледнах към полковник Пера, който само сви рамене. Уени се подсмихваше малко глуповато, вдигнал ръка към устата си. Тутмос бе застанал леко встрани с ръце на кръста и със съзаклятническо изражение. — А аз ще бъда колесничарят — добави Забуления и гласът му прозвуча като безусловна заповед, която никой не би дръзнал да оспори. Той поиска да научи имената на конете, повтори ги тихо, галейки всеки от тях по врата; те слушаха гласа му и вдишваха мириса на потта му. След това той погледна нагоре и добави: — Забравил съм колко приятна е миризмата на конете. Хайде, не бива да застива потта им!

Шалът му се смъкна, откривайки раменете с меден цвят. Като се опираше на бастуна си, Забуления закрачи към колесницата и се качи, пренебрегвайки жеста ми за помощ. После пусна бастуна си в съда за копия, стисна юздите, разкрачи босите си крака и изцъка с език. Разбрах, че умението му като водач е не по-малко от моето, макар че направата на колесницата бе особена и конете му бяха непознати. Той стоеше съвсем близо до мен с деформираното си тяло, чиито движения обаче бяха почти изящни, като внимаваше да не ме допре или да ме блъсне. По врата му се стичаха мъниста пот, но от тялото му се носеше плътно и приятно ухание. Сега, когато бе без було, видях колко необичайна бе формата на главата му — полегато чело, яйцевиден череп и необикновено издължен врат. Но жестовете му бяха внимателно отмерени. Той върна колесницата назад, извъртя я в нужната посока и подкани конете да поемат по дългия обратен път. След като минахме известно разстояние, дръпна здраво юздите и задържа конете, преди да обърне лице към слънцето с присвити очи. Не бях сигурен дали зрението му бе силно като нашето.