Читать «Възходът на Атон» онлайн - страница 35

— Възхвали ме, Отче — вдигна ръка той, — така както самият аз възхвалих теб, който си съществувал преди началото на времето. Благослови ме, Боже, както те благославят всички живи същества под слънцето. Подкрепи ме, Господарю на юбилеите, Повелителю на годините с красивата си външност. Нека лъчите на твоята мощ водят сърцето ми с най-силната ръка. О, Щастливи, вслушай се в думите на обичния ти син… — бях напълно сигурен, че всички чуха тези думи. А той се обърна към мен и ми намигна: — Е, Маху, пак се срещнахме — после цъкна, подвикна на конете и добави: — Наблюдавах те и отдалеч! — след това погледна през дясното си рамо и заговори на език, който не разбрах; все едно че някой стоеше в другата половина на колесницата. Слушах думи, изговорени с рязък гърлен глас. Питах се дали не са на акадски — език, с който си служат писарите на фараона в посланията до васалните му царе. Той каза още нещо и попита: — Нали не се боиш, Песоглавецо от Юга?

— А трябва ли? — стиснах предпазното перило на колесницата.

Забуления се изкиска и попита отново:

— Знаеш ли някоя смешна история? Може ли да ми я разкажеш?

Прерових паметта си и подхванах:

— Една стара жена имала много бъбрив съпруг. Той не спирал да говори дори когато спял… — кискането се повтори. — Всеки ден тя карала колата до пазара, а той се возел и гледал надолу.

— И какво? — дръпна по-здраво юздите той.

— Веднъж случаен минувач притичал назад с думите: „Старушке, мъжът ти е паднал от колата.“ „Благодаря на боговете“ — отговорила възрастната жена, като триела ушите си. „Но защо благодариш?“ — запитал учуденият минувач. „Защото си мислех, че съм оглушала.“

Забуления отметна назад глава и избухна в гръмогласен весел смях. После подвикна на конете, като пляскаше с юздите и ги подканяше по име, преминавайки от време на време на непознатия за мен език. Бях видял вече седемнайсет лета, а Забуления беше малко по-голям, но управляваше като Повелител на колесниците. Очевидно е бил обучаван по-рано, но тази му дарба беше повече от явна; осъзнах, че колесницата снемаше от него товара на недъгавостта и той летеше като сокола на Хор. Беше прав и леко прегърбен, а ръцете, китките и дланите му говореха за сила и сръчност. Идва време, когато всеки воин разбира, че бойната колесница, конете и водачът са станали едно цяло и приличат на дълго копие или на стрела, пронизваща въздуха; тогава никой не мисли за назъбеното й острие, нито за посоката на полета й, а само за красотата на този полет, който носи бърза и сигурна смърт. Забуления продължаваше да подвиква на конете, избягвайки дупките и следите от коловози, шепнейки отново и отново нещо. Стигнахме до мястото на целите, заобиколихме ги и полетяхме обратно като светкавица. Забавихме малко, за да наберем отново скорост, а Забуления поведе конете в най-сложните криволици, задължителни за всяка бойна колесница в сражение, когато тя се врязва дълбоко във фронта на вражеската пехота. Най-сетне спряхме пред възхитената публика, която ни посрещна с бурни аплодисменти и ръкопляскания. Забуления стисна бастуна си и слезе тромаво от колесницата. Към него се затича слуга с воал и с джобна кожена чантичка. Забуления я грабна, отвори я и ми подаде един амулет от яспис, карнеол и червен пясъчник, на който бяха изрязани очертанията на два небесни хълма на Далечния хоризонт с изгряващото слънце между тях. Той притисна силно този акънти, познат като амулета Слънце на хоризонта, в дланта ми, погали ме по пръстите, намигна ми и се отдалечи.