Читать «Възходът на Атон» онлайн - страница 33

Станах добър колесничар — пълен господар на колесниците и специалист в изработването им. Избрах си два дорести коня — Славата на Анубис и Силата на Монту. Не бях виждал нищо по-впечатляващо и възхитително от Ескадрона на Кап в пълна бойна екипировка. Колесниците ни, излъскани и украсени, се движеха в права линия по осеяната с чакъл твърда почва на равнината, която се простира на изток от двореца Малгата по самата граница с Червените земи. Бяха общо десет, включително колесниците на принц Тутмос и на полковник Пера. Напредвахме, без да нарушаваме линията на фронта: колелата проскърцваха, конете цвилеха, оръжията проблясваха под силния блясък на слънчевата светлина. Собек бе облечен също като мен — кожена пола, походни сандали и сирийска бойна наметка на раменете. Оглеждах се вляво и вдясно, вкусвайки сладостта на мощта и славата, които излъчваше нашата придвижваща се напред бойна линия. Седнал под навес и заобиколен от свитата наемници от Куш, Забуления редовно наблюдаваше цялата сцена. Недалеч гледката бе трогателна: разположил се на походен стол под слънчобран, Уени отпиваше от съда с любимото си пиво.

Обучението протичаше винаги по твърдо установен ред: полковник Пера се изстъпваше напред и педжет — боецът до него, подхващаше монотонно военния химн:

Вечна слава на Амон, стоящ отвъд Далечината в хоризонта! Вечна слава на Сина му — този Силен бик на Юга, — който е получил благосклонността му. Вечна слава на Монту, вечна слава и на Хор — Ястреба от злато, — сляп, но виждащ всичко.

При всяко повтаряне на рефрена колесниците тръгваха по-бързо. Щандартът с полумесеца от колесницата на полковник Пера се вдигаше и се спускаше в сигнал за атака; веднага поемахме след нея. Земята тътнеше под колелата ни, в небето отекваха плющящите звуци на камшиците и слънцето ни заливаше с величието си, докато се носехме в спиращ дъха галоп по сиво червеникавата почва. Целият живот и всяка мисъл, дума и действие се събираха в страшния летеж на коне и колесници. Пресягахме се към накрайниците на стрелите и звънът на тетивата отзвучаваше, сподирен от съсъка на полета. Преминавахме по-нататък, поразявайки тесни кошове, напълнени със слама. Разкрачен и леко приведен към конете, препусках като вятър. Направлявах колесницата и не спирах да хваля двата си прекрасни жребеца. Но нито за миг не забравях да следя зорко за всяко възможно препятствие. Чувствах се пронизан от упойващия ритъм и от музиката, която Богът на войната напяваше в ушите ми. Досами мен Собек се притискаше с изпънато тяло о перилото, готов да опъне тетивата, а когато в колчана не оставаше нищо, се изправяше с късо копие в ръка, решен да порази и следващата цел. След изпълнението на задачата обръщахме, нетърпеливи всеки от нас да задмине останалите. Започваше спиращата дъха, смразяваща кръвта и предизвикваща смъртта лудешка надпревара обратно през пустинята. Целта бе една — колата на престолонаследника. Щом стигахме до нея, победителите получаваха порция похвали, а победените — смях, подигравки и подмятания. След това Тутмос се качваше в колата и прегръщаше брат си; тогава неизменно ме бодваше ревността.