Читать «Възходът на Атон» онлайн - страница 196

Хората слушаха притаени и бяха нащрек. Ехнатон се бе приготвил да изтупа прахта и пепелта на Тива от нозете си. Явно щеше да избяга от боговете на Египет, за да вдигне нов град — голям олтар на Атон. Затворих очи и си представих оня пясъчен залив, стигащ до планините. Ехнатон бе решил твърдо да постигне целта си. Сега седеше полуусмихнат, отпуснал в скута си анх с драгоценни инкрустации и жезъл, оформен като овчарска гега. Изглеждаше наистина величествен, защото многобройните скъпоценности по него придаваха мощ на осакатеното му тяло и чар на грозноватото лице. До него седеше Нефертити; червената й коса падаше на вълни, на главата й имаше корона с пера, а лицето й бе изкусно гримирано. Бе облечена в златоткана роба с инкрустирани скъпоценни камъни, а красотата й затъмняваше всичко и пронизваше с болка сърцето ми. Но сега те не бяха жестоките подигравчии, участвали в процеса с мъченията на Шишнак. Бяха се преобразили в безсмъртни създания, заобиколени отвсякъде със светлина. Дори въздухът около тях бе натежал от величие. Окопитих се от бленуванията си, за да чуя, че Ай бе преминал към практическите подробности: четеше опис на съкровищницата в храма на Амон, която щеше да подкрепи финансово виденията на Ехнатон. Слушах го с половин ухо, заковал погледа си в Нефертити. Осъзнах, че каквото и да кажеше тя, каквото и да стореше, именно тя бе моето видение, моят Атон. Бе толкова красива, че бях готов да жертвам всичко и всички, за да се озова пак в онази овощна градина заедно с Нефертити, допълваща чашата ми с вино. Силно ръгване в ребрата прекъсна бленуванията ми. Ококорен, Хоремхеб ми шепнеше:

— И каква стана тя, а? Маху, той е луд! Направо е превъртял! Съвсем е откачил, казвам ти!

Думите му бяха толкова примитивно откровени, че аз избухнах в силен смях. Ай ме изгледа. Усмивката на Ехнатон помръкна, а Нефертити се намръщи.

— Прощавайте — извиних се, — но докато слушах колко голямо е това богатство в Карнак, си спомних за Шишнак и неговата перука… — напрежението спадна и леки усмивки озариха лицата на величествата. Изправих се. — Господарю, трябва да тръгвам.

Излязох от пищно декорираната Зала на Славния сокол и почти затичах по коридора. Отидох при фонтана, приседнах на перваза и дадох воля на смеха си. Колкото повече се напрягах, за да спра да се смея, толкова по-лошо ставаше. Хоремхеб и Рамзес излязоха след мен. И те бяха извинили с неотложни дела оттеглянето си. Не откъсвах поглед от бликащата от човката на орела струя вода, при което един лотосов цвят ту потъваше, ту изскачаше над водата. Опитвах се да се успокоя, но напразно. Хоремхеб и Рамзес се опитаха да ме заговорят. Стърчаха до мен с лъскавите си кожени поли; по врата и гърдите им висяха златни огърлици и сребърни мъниста, а в ръцете им се мъдреха служебните жезли. Представляваха такава гледка, че сигурно бях обречен да се пръсна от смях — по бузите ми се стичаха сълзи, гърдите ме заболяха, но не можех да спра.