Читать «Часът на чудовището» онлайн - страница 65

Смътно почувства как грамадните ръце на чудовището го повдигнаха и го сгушиха като в гнездо. Едва усещаше клонките и листата, които го обвиха и го положиха да легне по гръб на меко.

— Аз съм виновен — каза Конър. — Аз я пуснах. Аз съм виновен.

— Не си виновен — прошепна чудовището, а гласът му се понесе във въздуха около момчето като бриз.

— Виновен съм.

— Просто си искал болката да спре — каза чудовището. — Твоята собствена болка да спре. Да сложиш край на това, че тя те изолира от всички. Няма нищо по-човешко от това желание.

— Не исках — каза Конър.

— Искал си го — поправи го чудовището, — но в същото време не си го искал.

Конър подсмръкна и погледна чудовищното лице, издигнало се над него, грамадно като стена.

— Как може човек да иска и да не иска едновременно?

— Може, защото хората сте сложни зверове — отвърна чудовището. — Как може една кралица да е едновременно добра вещица и зла вещица? Как може един принц да е едновременно убиец и спасител? Как може един знахар да е едновременно злонравен и добронамерен? Как може един свещеник да е едновременно грешен и добросърдечен? Как е възможно невидимите хора с нечовешко усилие да накарат останалите да ги виждат, но след това да се оказва, че са станали само още по-самотни?

— Не знам — сви изтощено рамене Конър. — Така и никога не разбрах твоите истории.

— Отговорът се крие в това, че няма значение какво мислиш — отвърна чудовището, — защото собственият ти разум противоречи сам на себе си стотици пъти всеки ден. Ти искаше да пуснеш майка си да си отиде, но в същото време отчаяно желаеше да я спася. Съзнанието ти вярва в успокоителни лъжи, докато едновременно с това отлично знае болезнените истини, които са предизвикали появата на тези лъжи. И разумът ти те наказва за това, че вярваш едновременно и в двете.

— Но как да се пребори човек с това? — попита Конър с дрезгав глас. — Как да се бориш с всички тези противоречиви неща вътре в теб?

— Като казваш истината — отговори чудовището. — Както ти я каза току-що.

Конър отново се замисли за ръцете на майка си, за това как тя го стискаше, когато той разтвори пръсти и я пусна…

— Спри, Конър О’Мали — кротко каза чудовището. — Ето затова аз станах и закрачих по света. Станах, за да дойда и да ти кажа всичко това, за да можеш ти да се излекуваш. Трябва да ме слушаш внимателно.

Конър отново преглътна.

— Слушам те.

— Ти не пишеш, живота си с думи — каза чудовището. — Пишеш го с действия. Онова, което мислиш, не е важно. Важно е само онова, което правиш.

Настъпи продължително мълчание, докато Конър успокои дишането си.

— Какво да правя сега? — попита той най-сетне.

— Това, което вече направи — отвърна чудовището. — Казвай истината.

— И това е всичко?

— Да не мислиш, че е лесно? — повдигна чудовището огромните си вежди. — Ти беше готов да умреш, само и само да не изречеш истината.

Конър сведе поглед към ръцете си и най-после внимателно отпусна стиснатите си досега юмруци.