Читать «Часът на чудовището» онлайн - страница 66

— Защото мислех, че тази истина е лоша.

— Тя не беше лоша — отговори чудовището. — Беше само една мисъл, една от милион мисли. Не беше извършено действие.

Конър въздъхна дълго, дълго и тежко.

Но вече не се давеше. Кошмарът вече не го изпълваше, не притискаше гърдите му, не го влачеше надолу.

Всъщност, момчето усети, че кошмарът вече въобще го няма.

— Толкова съм уморен — каза Конър и положи глава на ръцете си. — Толкова съм уморен от всичко това.

— Спи тогава — рече чудовището. — Има време.

— Дали? — промърмори Конър и изведнъж установи, че повече не може да държи очите си отворени.

Шепите на чудовището отново промениха формата си и гнездото от листа, в което лежеше момчето, стана още по-удобно.

— Трябва да видя мама — настоя тихо Конър.

— Ще я видиш — каза чудовището. — Обещавам.

Конър отвори очи.

— Ти ще дойдеш ли с мен?

— Да — отговори чудовището. — Последните си стъпки на земята ще измина заедно с теб.

Конър почувства как се отнася, приливът на съня го заля с такава сила, че той не можеше да се съпротивлява повече.

Но преди да заспи, усети, че в него зрее един последен въпрос.

— Защо идваш винаги в дванайсет часа и седем минути? — попита.

Но заспа, преди чудовището да успее да му отговори.

Нещо общо

— О, слава Богу!

Думите стигнаха до съзнанието на Конър в полусън.

— Конър! — чу момчето. После по-силно — Конър!

Гласът на баба му.

Момчето отвори очи и бавно седна. Нощта беше настъпила. Колко дълго беше спал? Огледа се. Все така лежеше на хълма над дома си, сгушен в корените на надвесеното над него тисово дърво. Вдигна очи към клоните му. Беше си просто едно дърво.

Но едновременно с това момчето можеше да се закълне, че дървото беше и нещо много повече.

— КОНЪР!

Баба му тичаше към него откъм черквата, Конър видя колата ѝ, паркирана по-надолу на шосето, фаровете светеха, двигателят работеше. Той се изправи, докато баба му тичаше към него, на лицето ѝ бяха изписани раздразнение, облекчение и още нещо, което Конър разпозна и когато го разпозна, стомахът му се сви.

— О, слава Богу, слава БОГУ! — извика баба му, когато стигна до него.

И после направи най-смайващото нещо на света.

Сграбчи момчето в такава силна прегръдка, че малко остана и двамата да паднат на земята. Не паднаха, само защото Конър навреме се подпря на ствола на тисовото дърво. После баба му го пусна и истински се разкрещя:

— Къде БЕШЕ? — тя едва ли не пищеше. — От ЧАСОВЕ те търся! ОТКАЧИХ, Конър! КАКВО СИ ВЪОБРАЗЯВАШ, ЗА БОГА?

— Трябваше да свърша нещо — отвърна Конър, баба му не го слушаше, а вече го дърпаше към колата.

— Няма време! — извика. — Трябва да вървим! Трябва да тръгваме веднага!

После пусна момчето и буквално спринтира към колата. Гледката беше толкова тревожна и смущаваща, че Конър хукна подире ѝ едва ли не автоматично, скочи на мястото до шофьора и не беше успял дори да затвори вратата, когато баба му изхвърча на платното със свирещи гуми.

Конър не посмя да попита защо бързат.

— Конър — каза баба му, докато колата се носеше по пътя с тревожна скорост. Конър вдигна очи към нея и едва тогава видя колко силно плаче тя. Плаче и трепери. — Конър, не може просто да… — тялото ѝ потръпна още веднъж рязко и момчето видя как ръцете ѝ стиснаха волана още по-здраво.