Читать «Часът на чудовището» онлайн - страница 63

— Това е само кошмар — отговори Конър задъхано. — Това не е истината.

— Напротив, точно това е истината — отговори чудовището — и ти много добре го знаеш. Ти я пусна.

— Тя падна — отвърна Конър. — Не можех да я удържа повече. Тя стана толкова тежка.

— И затова ти я пусна.

— Тя падна! — повиши глас Конър отчаяно. Гнусотата и пепелта, които бяха взели майка му, се подадоха отново над ръба на скалата, плъзнаха към него облачни черни пипала, пипала, които момчето вдиша. Пипалата влязоха в носа и устата му като въздух, изпълниха го целия, задавиха го. Конър се замъчи да си поеме дъх.

— Ти я пусна — каза чудовището-дърво.

— Не съм я пуснал! — изкрещя Конър с треперлив глас. — Тя падна!

— Трябва да изречеш истината, иначе никога няма да излезеш от този кошмар — каза чудовището и се надвеси заплашително над момчето, а гласът му беше станал по-страшен от когато и да било. — Ще останеш затворен в капана му до края на живота си.

— Моля те, освободи ме! — извика Конър и отстъпи крачка. Изкрещя от ужас, защото още от пипалата на страшното чудовище се обвиха около краката му. Препънаха го, събориха го и пропълзяха и към ръцете му. — Помогни ми!

— Кажи истината! — заповяда чудовището-дърво със строг, смразяващо строг глас. — Кажи истината или остани тук завинаги.

— Каква истина? — изкрещя Конър, борейки се отчаяно с пипалата. — Не знам за какво говориш!

Изведнъж лицето на чудовището-дърво изникна на сантиметър от лицето на Конър.

— Много добре знаеш — каза то тихо и заплашително.

И тогава настъпи внезапна тишина.

Защото, да, Конър знаеше много добре.

Винаги я беше знаел.

Истината.

Истинската истина. Истината от кошмара.

— Не — каза той тихичко, а мрачните пипала се увиха около шията му. — Не, не мога.

— Трябва.

— Не мога — повтори Конър.

— Можеш — отговори чудовището и в гласа му се мерна нещо ново. Нотка от нещо друго.

Нотка доброта.

Очите на Конър се наляха. Сълзите потекоха по страните му и той не можеше да ги спре, не можеше и да ги изтрие, защото пипалата на мрака го бяха оплели и го държаха здраво, бяха го завладели почти напълно.

— Моля те, не ме карай — изплака тихо Конър. — Моля те, не ме карай да го казвам.

— Ти я пусна — каза чудовището.

Конър поклати глава.

— Моля те…

— Ти я пусна — повтори чудовището.

Конър стисна здраво очи.

И кимна.

— Можеше да я удържиш и още — продължи чудовището, — но не го стори и я пусна да падне. Отпусна съзнателно хватката си и остави кошмара да я отнесе.

Конър кимна отново, лицето му се сгърчи от болката и от риданията.

— Ти искаше тя да падне.

— Не — изрече Конър през сълзите.

— Ти искаше тя да падне.

— Не!

— Трябва да изречеш истината и то да я изречеш тук и сега, Конър О’Мали. Кажи я. Трябва.

Конър поклати отново глава, устните му бяха плътно стиснати, усещаше как в гърдите му гори, сякаш някой беше запалил огън там, сякаш в него беше лумнало отново миниатюрното слънце, което пламтеше и го изяждаше полека отвътре.

— Ако го кажа, ще умра — задавено рече момчето.

— Ще умреш, ако не го кажеш — отвърна чудовището. — Трябва да го кажеш.

— Не мога.