Читать «Часът на чудовището» онлайн - страница 64

— Ти я пусна. Защо?

Чернотата обви пипалата си върху очите на Конър, потъна в ноздрите му, напълни устата му. Момчето се бореше за въздух, но не можеше да си поеме дъх. Чернотата го убиваше…

— Защо, Конър? — свирепо попита чудовището-дърво. — Кажи ми ЗАЩО! Преди да е станало твърде късно!

И пламъкът в гърдите на Конър изведнъж избухна, изведнъж блесна, за да погълне момчето живо. Това беше истината, Конър знаеше, че е тя, че тя гори. В гърлото му се надигна стон, стон, който израсна до плач и се превърна на края в безкрайно висок безмълвен вик, от който устата му се отвори и пламъкът блъвна от нея, блъвна, за да изпепели всичко, да изпепели мрака, да изпепели тисовото дърво, което лумна, заедно с всичко друго в света, докато Конър виеше, виеше, виеше от болка и мъка…

И изрече думите.

Изрече истината.

Разказа остатъка от четвъртата история.

— Не можех да издържам повече! — изплака момчето, докато пламъкът бушуваше край него. — Не можех да издържам да знам, че тя си отива! Исках всичко да свърши! Исках всичко да свърши!

И тогава пламъкът изяде света, изтри всичко, заличи го, заличи и самия Конър.

И Конър прие края с облекчение, защото той беше мечтаното, така дълго чаканото и заслужено наказание.

Живот след смъртта

Конър отвори очи. Лежеше в тревата на гробището на хълма над дома си.

Все още беше жив.

Което беше най-лошото нещо, което можеше да се случи.

— Защо то не ме уби? — изстена той и зарови лице в дланите си. — Заслужавам най-лошото.

— Дали? — попита чудовището, надвесено над главата му.

— Мислих за това дълго, много дълго — каза Конър болезнено бавно, борейки се с всяка дума. — От началото знаех, че тя няма да оцелее, знаех го едва ли не от първия момент. Тя казваше, че се чувства по-добре, защото това бяха думите, които аз исках да чувам. И аз ѝ вярвах. Само дето и не ѝ вярвах.

— Не, не ѝ вярваше — каза чудовището.

Конър мъчително преглътна.

— И тогава започнах да мисля колко силно искам всичко да свърши. Колко силно искам вече да не трябва да мисля за това. Как вече не мога да издържам да чакам. Чувствах такава самата, самота, която не можех да издържам повече.

Сега момчето наистина заплака, заплака по-силно и по-ясно от когато и да било и плака повече, отколкото изобщо беше плакало след първия ден, в който се разбра, че майка му е болна.

— И част от теб просто искаше всичко да приключи — каза чудовището, — дори и това да означава да я изгубиш.

Конър кимна, защото вече не можеше да говори.

— И тогава дойде кошмарът. Кошмарът, който винаги свършваше с…

— Аз я пускам — задавено каза Конър. — Мога да я държа още, мога да я държа дълго, но не го правя. Разтварям пръсти и я пускам.

— И това — рече чудовището, — е истината.

— Не искам да го правя! — повиши глас Конър. — Не искам да я пусна! А сега всичко се случва наистина! Тя умира и аз съм виновен за това!

— А това пък — изрече чудовището, — вече няма нищо общо с истината.

Мъката на Конър беше нещо осезаемо, физическо, което го стискаше като с клещи, смазваше го като увил се около него мускул. Момчето не можеше да диша дори само заради това, че дишането изискваше нечовешко усилие, и той се отпусна отново на земята, и му се прииска тя да се отвори и да го погълне веднъж завинаги.