Читать «Часът на чудовището» онлайн - страница 61

— Моля те — проплака Конър. — Трябва да се върна при мама.

— Но — изрече чудовището, обърна глава и загледа през мрака, — майка ти е вече тук.

Чудовището рязко го остави до краката си, почти го захвърли на земята, Конър залитна и падна на ръце и колене.

Позна ледената пръст под дланите си, позна странната поляна, на която се намираше, оградена от три страни от черна и непроходима гора, позна и онова, с което поляната завършваше от четвъртата си страна — отвесна скала, надвесена над бездънна чернота.

А на ръба на скалата стоеше майка му.

Беше обърната с гръб към него, но го гледаше през рамо и се усмихваше. Изглеждаше точно толкова слаба, колкото беше в болницата, повдигна ръка и безмълвно му помаха.

— Мамо! — изкрещя Конър, чувствайки тялото си толкова тежко, че не можеше дори да се надигне от земята. Винаги се чувстваше така в началото на кошмара. — Махни се от там!

Но майка му не мръдна, макар че сякаш се напрегна и разтревожи от думите на Конър.

Конър се повлече напред, мускулите му се опънаха от усилието.

— Мамо, бягай!

— Добре съм, мили — отвърна тя. — Няма от какво да се боиш.

— Мамо, бягай! Моля те, бягай!

— Но, мили, няма защо…

Тя млъкна и обърна глава напред и надолу от скалата, сякаш беше дочула някакъв звук от бездната.

— Не — прошепна Конър. Притегли се още малко напред, но тя беше твърде далеч, твърде далеч, за да я достигне навреме, а неговото тяло беше толкова натежало…

От мрака под скалата се зачу нисък шум. Ръмжащ, ровещ, думкащ шум.

Сякаш нещо огромно се движеше в мрака там, долу.

Нещо по-грамадно от света.

И това нещо се катереше нагоре по скалата.

— Конър? — въпросително го повика майка му, обръщайки се отново през рамо да го погледне.

Но Конър знаеше. Вече беше твърде късно.

Истинското чудовище приближаваше.

— Мамо! — изкрещя Конър и с неимоверно усилие се изправи на крака, изтегляйки се изпод невидимата тежест, която го натискаше надолу. — МАМО!

— Конър! — извика и майка му, отстъпвайки назад от ръба на скалата.

Но думкането ставаше все по-силно. По-силно, И по-силно.

— МАМО!

Той знаеше, че не може да стигне до нея навреме.

Защото се чу рев и един облак пламтящ мрак издигна над скалния ръб две гигантски длани. Те увиснаха във въздуха и застинаха неподвижни над майката на Конър, която заотстъпва, залитайки.

Но нямаше сили да им избяга, беше слаба, твърде слаба…

И дланите на мрака рязко връхлетяха върху нея с един страшен замах, сграбчиха я и я завлякоха в бездната зад скалата.

И в този миг Конър вече можеше да тича. С вик той се хвърли през поляната, тичаше толкова бързо, че за малко да се препъне, хвърли се напред, хвърли се към протегнатите ѝ ръце, докато черният мрак я дърпаше надолу.

И пръстите на момчето се впиха в нейните длани и той я задържа.

Това беше кошмарът. Това беше кошмарът, от който се будеше с писъци всяка нощ. Кошмарът се разиграваше, точно сега, точно тук.

Конър лежеше на ръба на скалата, едва се крепеше, ръцете му стискаха ръцете на майка му с всички сили, мъчейки се да я задържат да не бъде завлечена в чернотата, да не бъде завлечена надолу от съществото, допълзяло от бездната.