Читать «Часът на чудовището» онлайн - страница 60

— Ако наистина аз съм те повикал — каза Конър, лицето му беше аленочервено, по страните му се стичаха сълзи, но той дори не ги усещаше, — то съм го сторил, за да я спасиш! Да я излекуваш!

През листенцата на чудовището с шумолене премина тръпка, сякаш съществото въздъхна дълбоко и бавно.

— Аз не дойдох, за да излекувам майка ти — рече чудовището. — Дойдох да излекувам теб.

— Мен? — възкликна Конър и спря да се мята в ръката на чудовището. — Аз нямам нужда никой да ме лекува! Мама е тази, която…

Но не довърши изречението. Дори сега все още нямаше сили да го довърши. Дори и след като бяха провели разговора. Дори и след като вече беше сигурен, че през цялото време е знаел как ще завърши всичко. Защото, да, той знаеше, разбира се, че знаеше, независимо колко силно му се искаше да вярва, че това не е истина, разбира се, че знаеше какъв ще бъде краят. Но все още не можеше да го изрече…

Не можеше да каже на глас, че тя ще…

Конър заплака конвулсивно, заплака от ярост, чувстваше, че не може да си поеме дъх. Чувстваше се така, сякаш цялото му тяло се раздираше по дължината си, разкъсваше се на парчета.

После вдигна очи към лицето на чудовището.

— Помогни ми — каза му тихо.

— Време е — отвърна създанието, — за четвъртата история.

Конър изкрещя гневно:

— Не! Нямах предвид това! В момента стават много по-важни неща!

— Така е — отговори чудовището. — Така е. В момента стават много по-важни неща.

И разтвори дланта на свободната си ръка.

И мъглата ги обви.

И двамата отново се озоваха в сърцето на кошмара.

Четвъртата история

Дори в безопасността на грамадната, силна шепа на чудовището, Конър усети как ужасът се наля в костите му, почувства как чернотата започна да изпълва дробовете му и да го дави, стомахът му хлътна някъде надолу…

— Не! — закрещя момчето и се замята, но чудовището го държеше здраво. — Не! Моля те, не!

Хълмът, черквата, гробището ги нямаше, слънцето беше изчезнало, двамата стояха насред студен мрак, същият мрак, който следваше Конър по петите от деня, в който майка му влезе в болницата, не, следваше го още отпреди, още от времето, когато тя започна леченията, от които косата ѝ опада, следваше го дори и от по-рано, от дните, когато тя се разболя то грипа, който все не минаваше, а после, когато отиде на лекар, се оказа, че изобщо не е грип, следваше го от още по-отрано, от времето, когато тя започна да се оплаква колко уморена се чувства, не, мракът следваше Конър по петите още отпреди това, мракът го беше следвал вечно, сякаш кошмарът винаги бе до рамото му, винаги го беше дебнал, обграждал, притискал, беше му отрязал пътя към света и го беше оставил съвсем, съвсем сам.

Конър почувства, че никога не е бил никъде другаде, освен сред мрака.

— Изведи ме оттук! — изпищя той. — Моля те!

— Време е — повтори чудовището, — за четвъртата история.

— Не знам никакви истории! — избърбори Конър, а съзнанието му се гърчеше от ужас.

— Ако ти не ми я разкажеш — продължи чудовището, — аз ще трябва да я разкажа вместо теб — то повдигна Конър до лицето си. — И, повярвай ми, това няма да ти хареса.