Читать «Часът на чудовището» онлайн - страница 2
Патрик Нес
— Махай се — прошепна Конър в тъмнината на спалнята и заизбутва кошмара назад, за да не му позволи да го последва в света на будните. — Махай се веднага.
Хвърли поглед към часовника, който майка му беше сложила на нощното шкафче. 12:07. Седем минути след полунощ. Човек не биваше да е буден толкова късно в нощ преди работен ден. Със сигурност не и в неделя срещу понеделник.
Не беше разказал на никого за кошмара. Не беше разказал на майка си, о, не, нито на никого другиго, не беше разказал и на татко си, докато провеждаха редовните си (относително редовни) разговори по телефона,
Никой никога не биваше да узнава онова, което се случваше в кошмара.
Конър запримигва уморено срещу пустата стая, после сбръчка вежди. Нещо не беше наред. Седна в леглото разсънен. Кошмарът вече се изплъзваше от ума му, но тук наоколо витаеше нещо, което не можеше да бъде точно назовано, нещо различно, нещо…
Конър се заслуша, напрегна се срещу тишината, но долови само мълчанието на къщата, от време на време някое припукване от пустия приземен етаж или шумоленето на завивки от съседната стая, където спеше майка му.
Нищо.
И тогава го чу. Чу онова, което всъщност го беше събудило.
Някой го викаше по име.
Заля го паника и стомахът му се сви. Нима то го беше последвало? Нима някак си беше прекрачило вън от кошмара и…
— Не ставай глупав — рече си Конър сам. — Твърде голям си за чудовища.
Точно така. Преди месец беше станал на тринайсет години. Чудовищата бяха за бебетата. Чудовищата бяха за онези, които си подмокряха леглото нощем. Чудовищата бяха за…
Ето пак. Конър преглътна. Октомври беше необичайно топъл и прозорецът на стаята беше отворен. Може би ветрецът полюляваше завесите и те шумоляха като…
Хубаво де, не е ветрецът. Определено чуваше глас, непознат глас. Със сигурност не беше гласът на майка му. Въобще не беше женски глас и за един смахнат миг Конър се зачуди дали татко му не е пристигнал тайно от Америка, за да го изненада, самолетът е кацнал твърде късно, той не е можел да звънне предварително и е решил направо да…
Не. Не беше татко му. В този глас звънтеше една струна, една
Тогава отвън долетя остро скърцане на дърво, сякаш нещо огромно крачеше по дъсчен под.
Конър не искаше да поглежда навън. Но в същото време една част от него повече от всичко на света желаеше да надникне и да види какво приближава.
Вече напълно буден, той избута завивките, стана от леглото и отиде до прозореца. Под бледата лунна светлина ясно видя черковната камбанария горе на малкото хълмче зад къщата, хълмчето, край което извиваха железопътните релси — две стоманени ленти, грейнали матово в нощта. Луната осветяваше и гробището до черквата, осеяно с надгробни камъни със заличени от времето надписи.
Конър виждаше и грамадното тисово дърво, което се извисяваше в средата на гробището: толкова старо, че изглеждате направено от същите камъни, от които беше изградена черквата. Момчето знаеше, че дървото е тис, защото майка му му беше казала това. Беше му го казала два пъти — веднъж, когато беше още малък, за да го предупреди да не яде отровните плодчета от клоните му, и втори път миналата година, по времето, когато започна да се застоява неподвижна, взряна през кухненския прозорец с особено изражение на лицето. Загледаше ли се навън така, тя тихо казваше: „Това там е тис, нали знаеш“.
