Читать «Часът на чудовището» онлайн - страница 5

И към тисовото дърво.

Конър пъхна в уста поредната хапка овесени ядки. Звукът от дъвченето му беше единственият шум в притихналата къща.

Трябва да е било сън. Какво друго би могло да бъде?

Когато беше отворил очи тази сутрин, Конър първо беше погледнал към прозореца. Разбира се, той си стоеше на мястото непокътнат, съвсем здрав, в стената не зееше разбита дупка към задния двор. Естествено, че не, няма да зее. Само бебе би могло да си помисли, че нощната случка е станала в действителност. Само бебе би могло да повярва, че едно дърво — представете си само, дърво! — е слязло самичко от хълма и се нахвърлило върху къщата.

Конър се беше засмял тихичко на тази мисъл, на това колко е глупава тя всъщност и после беше станал от леглото.

Под краката му се беше разнесло хрущене.

Всеки квадратен сантиметър от пода на стаята му беше плътно покрит с къси, заострени тисови листенца.

Конър сложи нова хапка овесени ядки в устата си, умишлено избягвайки да гледа кофата за боклук, където беше натикал найлоновата торба, пълна с тисовите листенца, които беше измел от стаята рано-рано сутринта.

Нощта е била ветровита. Явно вятърът е навял листенцата през отворения прозорец.

Явно.

Момчето довърши овесените ядки и препечените филийки, допи си сока, после изплакна съдовете и ги подреди в миялната машина. Оставаха му още двайсет минути преди да стане време да тръгне към училище. Реши да изхвърли кофата за боклук — за по-сигурно — изнесе я и я изсипа в контейнера вън пред къщата. След като бездруго се беше заел да домакинства, изнесе и торбите за разделно събиране на отпадъците и ги изхвърли в съответните кофи. После зареди пералнята с чаршафи и я пусна, за да може да ги простре след училище.

Върна се в кухнята и погледна часовника. Още десет минути до тръгване.

Все още нито следа от…

— Конър? — чу се от горната площадка.

Момчето издиша дълбоко, макар че въобще не беше осъзнал, че е затаил дъх.

— Закуси ли? — попита майка му и се облегна на касата на кухненската врата.

— Да, мамо — отвърна Конър и вдигна раницата си от пода.

— Сигурен ли си?

— Да, мамо.

Тя го загледа със съмнение. Конър извъртя очи.

— Препечени филийки, овесени ядки и сок — рече. — Съдовете сложих в миялната.

— И си изнесъл боклука — отвърна тихо майка му, оглеждайки чистата кухия, която момчето беше оставило след себе си.

— И чаршафите се перат — каза Конър.

— Ти си добро момче — каза майка му и зад усмивката ѝ Конър долови тъгата в гласа ѝ. — Извинявай, че ставам толкова късно.

— Няма нищо.

— Просто това е от новото…

— Няма нищо — повтори Конър.

Майка му замълча, но усмивката не слезе от устните ѝ. Още не беше сложила шала на главата си тази сутрин и на утринната светлина голият ѝ скалп изглеждаше толкова мек, толкова нежен, точно като главичката на новородено. Конър усещаше болка в стомаха само като го гледаше.

— Какъв беше този шум нощес? — попита майка му.

Конър замръзна.

— Кога?

— Малко след полунощ трябва да е било — продължи майка му и се засуети около печката, за да кипне вода. — Първо помислих, че сънувам, но после вече бях сигурна, че чувам твоя глас.