Читать «Часът на чудовището» онлайн - страница 6

— Може би съм говорил насън — небрежно отвърна Конър.

— Сигурно — прозя се майка му. Ръката ѝ свали една от големите чаши за чай, окачени над хладилника. — Забравих да ти кажа — продължи с бодър тон. — Баба ти пристига утре.

Раменете на Конър увиснаха.

— О, мамо…

— Знам — отвърна тя, — но така няма да се налага да си приготвяш закуската сам всяка сутрин.

— Всяка сутрин? — ахна Конър. — Колко време смята да остане тя тука?

— Конър…

— Хич не ни е притрябвала…

— Знаеш колко ми е зле на този етап от лечението, Конър…

— Досега се справяхме отлично…

— Конър — сряза го майка му толкова остро, че гласът ѝ стресна и двамата. Настъпи продължително мълчание. После тя отново се усмихна и видът ѝ беше наистина много, много уморен.

— Ще се опитам да направя така, че тя да остане възможно най-малко, става ли? — каза. — Знам, че не обичаш да ѝ отстъпваш стаята си и съжалявам за това. Не бих я молила да дойде, ако нямах нужда от нея, нали разбираш?

Всеки път, когато баба му идваше на гости, Конър спеше на дивана. Но не в това беше проблемът. Момчето не обичаше начина, по който тя му говореше, сякаш той беше неблагонадежден служител, когото шефовете проверяват, за да преценят дали да го оставят на работа. Служител, който определено няма да издържи проверката. Освен това, той и майка му винаги се бяха справяли досега, само двамата, независимо колко зле се чувстваше тя след лечението, но в края на краищата нали то беше цената, която майка му плащаше, за да оздравее, защо сега…

— Само за няколко дни — рече майка му, сякаш прочела мислите му. — Няма да се тревожиш, нали?

Конър не отговори. Зачопли ципа на раницата и се помъчи да мисли за нещо друго. А после си спомни торбата с тисовите листенца, която беше набутал в боклука.

Може би идеята баба му да спи в неговата стая съвсем не беше чак толкова лоша.

— Ето я любимата ми усмивка — рече майка му и посегна към електрическата кана, която се изключи сама с леко цъкване. А после добави с престорен ужас: — Тя смята да ми донесе някои от старите си перуки, представяш ли си? — После прокара длан по голата си глава. — Ще приличам на зомбито на Маргарет Тачър.

— Закъснявам — прекъсна я Конър и хвърли поглед към часовника.

— Хубаво, мили — каза майка му, приведе се несигурно и го целуна по челото. — Ти си добро момче — повтори. — Иска ми се да не се налагаше да си чак толкова добър.

Конър пое към антрето и с ъгълчето на окото си видя как майка му занесе чая си до прозореца над мивката, а когато отвори входната врата и прекрачи навън, я чу как казва тихичко на себе си:

— Ето го и старото тисово дърво.

Училище

Докато се изправяше на крака, усети вкуса на кръвта в устата си. При падането си беше прехапал устната отвътре и сега, застанал отново прав, се беше съсредоточил върху раната, върху странния металически аромат, който те кара да искаш да го изплюеш незабавно, подобно на нещо, което хапваш, но само миг по-късно разбираш, че то изобщо не е храна.

Вместо това Конър преглътна. Хари и приятелчетата му щяха да изпаднат във възторг, ако видеха, че му тече кръв. Чуваше зад гърба си смеха на Антън и Съли, отлично си представяше израза на лицето на Хари, макар че не го виждаше. Досещаше се и какво ще каже Хари след малко, кои ще бъдат думите, които той ще изрече със своя спокоен, някак развеселен глас, който отлично пресъздаваше интонацията на онези възрастни, които нито едно дете не иска да среща никога: