Читать «Школа по машинопис за мъже „Калахари“» онлайн - страница 86

— Разбира се, че е жива — каза тя като се смееше. — Разбира се, че е жива. Тя сега се казва маа Тсхениего.

Изненадата на маа Рамотсве разцъфна в широка усмивка. Не беше си представяла дори да стане толкова лесно, но интуицията вярно й бе подсказала кого до попита. Винаги когато искаш да получиш информация, най-добре е да отидеш при някоя жена, която си отваря широко очите и ушите и обича да говори. Винаги имаше резултат. Мъже няма смисъл да разпитваш, те просто не се интересуват много-много от другите хора и от живота им. Ето защо истинските летописци на Африка винаги са били бабите, които помнят цели родове и техните истории.

— Много се радвам да чуя това, маа — каза тя. — Можеш ли да ми кажеш къде е тя?

— Ей там — отвърна маа Боко. — Тя е точно ей там, при онази къща. Виждаш ли я? И виж, ето я идва самата тя, с едно от децата си, момиченце, вече е на шестнайсет. Това е първото й дете, първата й дъщеря.

Маа Рамотсве погледна в посоката, в която й сочеше маа Боко. Тя видя една жена да излиза от къщата заедно с девойче с жълта рокля. Жената хвърли малко просо на пилетата в двора и после двете останаха да ги гледат как кълват.

— Има много кокошки — каза маа Боко. — И е една от жените, дето правят хубаво сладко. Винаги си е вкъщи и все чисти, готви, приготвя нещо. Много свястна жена.

— Значи не е станала медицинска сестра? — попита маа Рамотсве.

— Не, не е сестра — каза маа Боко. — Но е умна жена и би могла да бъде. Може би някоя от дъщерите й ще стане медицинска сестра.

Маа Рамотсве стана да си върви.

— Трябва да отида да се срещна с тази жена — каза тя на маа Боко. — Но първо трябва да ти дам подаръка, който ти нося. Той е в колата.

Тя отиде до микробуса и извади един пакет от кафява хартия. Даде го на маа Боко, която го разопакова и намери в него парче щампована басма. Маа Боко вдигна плата и го разгледа.

— Ти си много мила жена, маа Рамотсве — каза тя. — От това ще излезе чудесна рокля.

— А ти си много полезна приятелка — каза маа Рамотсве.

Осемнадесета глава

Радиото е дреболия

На следващата сутрин господин Молефело пристигна в „Дамска детективска агенция №1“. Маа Рамотсве му бе телефонирала предната вечер и беше предложила срещата им да бъде след няколко дни, но той нямаше търпение да научи какво е разбрала тя и я помоли да се видят колкото може по-скоро.

— Моля ви, маа — настоя той. — Не мога да чакам. След толкова години искам по-скоро да науча всичко. Моля ви, не ме карайте да чакам. През цялото време ще седя и ще мисля само за това.

Маа Рамотсве трябваше да свърши други неща, но те не бяха толкова неотложни и тя разбираше неговото нетърпение. Ето защо прие да се срещнат на следващия ден в нейния офис, когато щеше да бъде готова да му даде дългоочакваната информация. Това изискваше да се уредят още някои неща, но по-големият чирак щеше да се заеме с тази работа. Това можеше да се организира.

Клиентът беше точен и изчака в колата си да настъпи единайсет, часът, в който маа Рамотсве му беше казала да дойде. Маа Макутси го посрещна в офиса и после се върна на бюрото си. Господин Молефело поздрави маа Рамотсве и последна към маа Макутси.