Читать «Школа по машинопис за мъже „Калахари“» онлайн - страница 85

— Те говорят само за пари, за пътища, за такива неща — казваше им тя. — Това е важно и някой трябва да говори и по тези въпроси, но това са си мъжки работи. Ние, жените, имаме да си говорим за по-важни неща.

— Не, не, маа — казваха другите. — Не е правилно да говорите така. Мъжете искат да разсъждаваме така. Искат да мислим, че важните неща не са за женските глави и не са важни за жените. Но те са много важни! И ако оставим само мъжете да говорят за тях и да решават всичко, един ден ще се събудим и ще установим, че мъжете са взели всички решения, но тези решения устройват самите мъже.

Маа Боко се бе замислила внимателно над това.

— Има нещо вярно — бе казала тя. — В банката решенията се взимаха от мъжете. Мен никой не ме е питал за нищо.

— Видя ли? — казваха другите. — Така става то. Мъжете винаги правят така. Ние, жените, трябва да се изправим и да говорим.

Маа Рамотсве опита сладкото, което вареше маа Боко. Тя взе лъжичката, която приятелката й подаде.

— Добро е — каза тя. — Мисля, че е най-доброто сладко в Ботсуана.

Маа Боко поклати глава.

— Тук, в Молепололе има жени, които правят много по-хубаво сладко от мене. Някой ден ще ти донеса от техните сладка да видиш какво значи хубаво сладко.

— Не мога да си представя да е по-хубаво — каза маа Рамотсве, като облизваше лъжицата.

Седнаха да си поговорят. Маа Боко разказа на маа Рамотсве за внучетата си, които бяха шестнайсет. „Всичките са умнички“ — каза тя, макар едната от дъщерите й да била женена за не твърде интелигентен мъж. „Добър човек е все пак, дори и когато говори глупости, пак е мил.“

Маа Рамотсве й разказа за болестта на господин Дж. Л. Б. Матекони и как се беше грижила за него маа Потокване. Разказа й, че са преместили офиса си в сградата на „Тлоквенг роуд спийди моторс“, за това колко много е помогнала в сервиза маа Макутси. Разказа й за децата — как са тормозили Мотолели в училище и че Пусо преживява труден период.

— Момчетата минават през такива периоди — каза маа Боко. — Понякога продължават по петдесет години.

После се заговориха за Молепололе, за „Асоциацията на жените от селата на Ботсуана“ и какво се обмисляше там. След толкова много и различни теми двете се изтощиха от приказки и маа Рамотсве зададе на маа Боко въпроса, който всъщност я бе довел в Молепололе.

— Има едно момиче, по-право била е момиче, сега е жена, казва се Тебого Батопи. Преди около двайсет години е дошла от Молепололе в Габороне, за да изкара курсовете за медицински сестри. Не съм сигурна дали изобщо е успяла да ги завърши. В Габороне й се е случило нещо, което сега един човек иска да поправи. Не мога да ти кажа какво е това нещо, но мога да кажа, че човекът, за когото става дума, е много сериозен и е твърдо решен да го поправи. Той обаче не знае къде е това момиче. Няма никаква представа. Затова дойдох при теб. Познаваш всички, виждаш всичко. Мисля, че можеш да ми помогнеш да открия тази жена, ако е още жива.

Маа Боко остави лъжичката, с която разбъркваше сладкото.