Читать «Школа по машинопис за мъже „Калахари“» онлайн - страница 84

Би ли постъпила така маа Макутси, питаше се тя. Спомни си странния разговор, в който помощничката й беше казала с отчаяние, че няма смисъл да се запознаваш с мъже по баровете, защото там всички да женени. Вероятно това значеше, че тя изключва тези мъже от полезрението си. И все пак, един такъв се бе изпречил на пътя й, особено такъв чаровник с коса на път по средата и подкупваща усмивка. Възможно ли бе при тези обстоятелства тя да се поддаде и да реши, че това е нейният шанс, независимо, че човекът е женен? За маа Макутси времето течеше неумолимо. Скоро по-младите мъже щяха да престанат да я забелязват и тогава тя щеше да разчита само на вниманието на по-възрастните. Може би се чувстваше отчаяна. Може би беше съвсем наясно с положението на господин Селелипенг? Но не. Не, каза си маа Рамотсве, не беше така. Тя не би ми говорила с подобен ентусиазъм, ако знаеше, че това е връзка без бъдеще. Щеше да е по-предпазлива, по-резервирана, дори тъжна. Тя нямаше да блика от ентусиазъм.

Маа Рамотсве с радост остави тези мисли настрана, защото пристигна в Молепололе. Белият микробус пое по един изровен път, който водеше към къщата на нейната стара приятелка маа Нтомби Боко, бивша главна касиерка в Националната банка в Габороне, пост, на който се бе пенсионирала на петдесет и четири години и се бе завърнала в Молепололе, за да управлява там местния клон на „Асоциацията на жените от селата на Ботсуана“.

Тя намери маа Боко в двора на къщата й, под една тента, опъната над портата, за да пази сянка. На двора беше иззидана малка кахлена печка, а върху печката имаше голям черен тиган.

Маа Боко я посрещна топло и сърдечно:

— Прешъс Рамотсве! Да, ти си! Познах те, маа!

— Аз съм — каза маа Рамотсве. — Дошла съм да те видя.

— Много се радвам — каза маа Боко. — Седя си тук, варя сладко и си мисля: „Къде ли се дянаха всички? Защо не идва никой да ме види, да си поговорим?“

— И ето че аз дойдох — каза маа Рамотсве. Тя знаеше, че нейната приятелка е много общителна и един цял ден, без да поклюкарства с някого, е за нея голяма изпитание. Не ставаше дума за злостни клюки, маа Боко не би казала лоша дума за никого, но все пак беше страшно любопитна жена и живо се интересуваше от живота на другите. Впечатлени от речите, които държеше по погребенията, когато някой трябваше да застане и да поговори за делата на починалия, приятелите й я убеждаваха да влезе в Парламента, но тя отказваше. Обичала да говори за интересни неща, а в Парламента никога не ставало дума за нещо интересно.