Читать «Школа по машинопис за мъже „Калахари“» онлайн

Алегзандър Маккол Смит

Школа по машинопис за мъже „Калахари“

(книга 4 от "Дамска детективска агенция №1")

Посвещава се на Ейми Мур, Флорънс Кристи и Илейн Гад

Първа глава

Как да си намерим съпруг

Никога не бива да забравям — мислеше си маа Рамотсве, — колко голям късмет имам в този живот. Открай време беше така, но особено в този момент, в който седеше на верандата на къщата си на „Зебра драйв“, загледана в бездънното небе на Ботсуана, толкова дълбоко и далечно, та синьото в него изглеждаше почти бяло. Това беше тя, Прешъс Рамотсве, собственичка на „Дамска детективска агенция №1“, която в общи линии досега отстояваше своя основен принцип клиентът да остане доволен, макар че, честно казано, има клиенти, които изобщо не могат да бъдат удовлетворени. Това беше тя — във възрастта между трийсет и пет и четирийсет, възраст, която според нея беше най-хубавата. Това беше тя — в своята къща на „Зебра драйв“, с двете сирачета, момиче и момче, който изпълваха този дом с глъчка и живот. Щом човек е благословен с тези неща, няма какво повече да желае.

Но не беше само това. Преди известно време маа Рамотсве се беше сгодила за г-н Дж. Л. Б. Матекони, собственик на „Тлоквенг роуд спийди моторс“ и по всеобщо мнение най-добрият автомонтьор в Ботсуана, мил и благороден човек. Веднъж вече маа Рамотсве се бе омъжвала — но с плачевен резултат. Може Ноте Мокоти, наконтеният джаз тромпетист, да беше мечтата на всяко младо момиче, но скоро се оказа кошмар като съпруг. Всеки ден тя получаваше порция насилие и болка и дори когато след тежката бременност тяхното слабичко недоносено бебе почина в ръцете й, като преди това се беше борило няколко часа за живота си, Ноте пак го нямаше, той беше отишъл да пие в някой бар. Дори не дойде да се сбогува с малкото късче живот, което бе означавало толкова много за нея и толкова малко за него. Когато най-накрая напусна Ноте, маа Рамотсве се завърна в дома на баща си и никога нямаше да забрави как той, Обед Рамотсве, когото тя й досега в себе си наричаше „татко“, я посрещна и не каза и дума за мъжа й, нито веднъж не каза: „Знаех си, че ще стане така.“ И от този миг тя реши никога повече да не се омъжва, освен ако не срещне — което бе абсолютно невъзможно — мъж, който да може да се сравни с нейния татко, онзи прекрасен човек, уважаван от всички заради това, че знаеше толкова много за животните, които гледаше, и за добрите стари обичаи в Ботсуана.

Естествено, не липсваха предложения. Старият й приятел Хектор Мапондисе често й предлагаше да се омъжи за него и макар че тя винаги отклоняваше предложенията му, той приемаше оптимистично всеки отказ, както подобаваше на мъж с неговото положение (той беше братовчед на виден вожд). От него щеше да излезе отличен съпруг, но работата беше там, че той беше твърде скучен мъж и в неговата компания маа Рамотсве трудно се удържаше да не задреме. Нямаше да й е леко да бъде негова съпруга — това щеше да е най-приспивното преживяване в живота й, а маа Рамотсве твърде много обичаше живота, за да проспи предстоящата му част. Винаги когато видеше как Хектор Мапондисе профучава покрай къщата й с голямата си зелена кола или как отива до пощата да вземе писмата си, тя си спомняше онзи момент, когато той я бе поканил на обяд в хотел „Президент“ и тя заспа на масата, докато се хранеше. Ето едно ново значение на израза „да спиш с мъж“, мислеше си тя. Тогава тя се събуди стресната на стола си и видя, че той е вперил в нея своите навлажнени очи и продължава да й разправя с басовия си глас за някакви проблеми, които бил имал с една от машините във фабриката си.