Читать «Школа по машинопис за мъже „Калахари“» онлайн - страница 20

Ала не беше змия, а птица, която бе прелетяла от короната на едно дърво и бе стигнала земята, описвайки странна дъга над плетения навес. Беше паднала на земята и пляскаше с криле в пясъка, а около нея се вдигаше облаче прах. Тя се опита да стане още няколко пъти, а сетне притихна; беше папуняк с прелестни ивичести пера и коронка от черни и бели пера, които стърчаха като украшение на вожд.

Господин Дж. Л. Б. Матекони посегна към птицата, която го гледаше втренчено, но явно не можеше повече да се движи. Под перата гърдите й се издигаха и спускаха почти незабележимо, после спряха. Той я вдигна, беше още топла, но съвсем отпусната. Обърна я, а от другата страна оченцето й — малко като семе на папая — висеше извадено и в перата се виждаше червено петно — там, където камъкът беше го ударил.

— ​Олеле — каза господин Дж. Л. Б. Матекони и после повтори: — Олеле.

Той остави птичката на земята и огледа ниските храсталаци.

— Ей, калпазани — извика той — Видях ви! Видях как убихте птичката!

Момчета, помисли си, най-обикновени хлапаци с прашки, крият се в храстите и убиват птички. Не защото са гладни, разбира се, а защото се забавляват. Разбира се, да убиваш гълъби или гривеци беше друго нещо — те се ядяха; но папуняци никой не можеше да яде и кой би убил такава дружелюбна птичка? Папуняци просто не се убиват.

Разбира се, че не можеше да хване момчетата и да ги пита. Те отдавна бяха избягали или се криеха в храстите и му се смееха в шепи. Не му оставаше нищо друго, освен да изхвърли малкото трупче, да го изядат плъхове или змии. Някое животинче щеше да извади късмет.

Господин Дж. Л. Б. Матекони тръгна към къщата, натъжен от смъртта на папуняка, от състоянието на фасула и от всичко. На прага на кухнята го посрещна маа Рамотсве.

— ​Виждал ли си Пусо? — попита тя. — Играеше в двора. Но стана време за вечеря, а не се връщал. Аз го виках, може да си ме чул.

— ​Не съм го виждал — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Бях там отзад… — той млъкна.

— И какво? — каза маа Рамотсве. — Той там ли е?

Господин Дж. Л. Б. Матекони за миг се поколеба.

— Мисля, че да — каза той бавно. — Мисля, че е там и има прашка.

Двамата се отправиха към зеленчуковата градина и надникнаха в храстите от другата страна на оградата.

— ​Пусо! — извика маа Рамотсве. — Знаем, че се криеш. Излизай оттам или аз ще те измъкна.

Изчакаха за миг. После маа Рамотсве пак извика.

— ​Пусо! Там си! Знаем, че си там!

На господин Дж. Л. Б. Матекони му се стори, че нещо шавна във високата трева. Едно момченце чудесно можеше да се скрие на такова място, но ако се наложеше, можеха много лесно да го измъкнат оттам.

— Пусо! Там ли си? Излизай веднага!

— Не съм там! — чу си ясният глас на момчето. — Не съм!

— Калпазанин! Как да не си там? А тогава кой говори?

Последва тишина, после клоните на храсталаците се разтвориха и момчето изпълзя навън.

— Уби един папуняк с прашка — прошепна господин Дж. Л. Б. Матекони. — Видях го.

Маа Рамотсве затаи дъх. Момчето се приближи към тях с наведена глава, без да вдига поглед от земята.