Читать «Чистачът» онлайн - страница 9

— Как може да си сигурен? Как може да си сигурен, че не си навредил? Може би точно сега началник Джонсън седи в офиса си и се чуди защо федерални служители са го посетили два пъти в един и същи ден, и то заради пожар, който е просто нещастен случай. Може би докато си обикалял наоколо, си стъпил върху нещо, което може да е било важна улика. Говори ли с някого другиго?

Нейт поклати глава.

— Не. Само с началника на полицията.

— Дай ми гривната — нареди Куин.

— Какво?

— Гривната. Дето ми я показа преди малко.

— А, да — каза Нейт и погледна ръката си. Беше празна. — Сигурно съм я изпуснал, когато ме блъсна и паднах.

— Намери я.

Изчака, докато Нейт намери гривната и я донесе, взе я и я огледа. Беше от свързани квадратни пластинки с някакви шарки. Някои бяха повредени от огъня, но иначе бе изненадващо запазена. Куин я прибра в джоба си.

— Мислиш ли, че има някакво значение? — попита Нейт.

— Върни се при колата си и ме изчакай.

— Как ще науча нещо по този начин?

Куин го погледна в очите.

— Днешният урок е: прави каквото ти казват.

Нейт отвърна на погледа му за миг, после сведе очи и без да каже и дума, се обърна и тръгна.

Куин пък тръгна към дърветата. Първите снежинки вече започваха да падат от небето.

— Само това ми липсваше — промърмори той и ускори крачка.

Стигна до дърветата и се наведе. Не беше дупка от шишарка и още по-малко от клон. Беше стъпка. Всъщност стъпки.

Отначало не можа да разбере дали водят към къщата, или идват оттам. По-внимателният оглед разкри, че правят и двете. Някой се беше приближил към къщата от гората, а после той или тя се беше върнал, стъпвайки в следите си. Всъщност може да беше направил и няколко прехода. А можеше да са били повече хора. Беше невъзможно да се определи. Апрески. Вероятно марка „Сорел“, ако предположението на Куин беше вярно.

Тръгна покрай следите. Заваля по-силно, но следите бяха достатъчно дълбоки, така че щеше да мине известно време, преди снегът да ги затрупа.

На стотина метра от къщата имаше по-широко утъпкано място. Неизвестният бе стоял зад прикритието на няколко бора и вероятно бе потропвал с крака, за да се стопли.

„Оттук си гледал пожара — каза си Куин, представяше си сцената. — За да се увериш, че се разгаря хубаво.“

Но защо неизвестният се беше върнал?

Защото сега си личеше, че горните следи определено са насочени към къщата.

Куин се зачуди за причината, но не му хрумна никакъв отговор. Реши засега да не мисли за това и продължи по дирята навътре в гората.

И забеляза в тези следи нещо различно. Тук не беше минавано няколко пъти.

„Окей — помисли Куин, — нашият човек се приближава към къщата от някакво място в гората. Пали пожара. Връща се в гората. Намира си място да се скрие и да се увери, че си е свършил работата добре. И после какво?“

Единственият възможен отговор, който можа да измисли, беше, че огънят не се е разпалил от първия път.

„Или — осъзна той внезапно — се е появил някой, който е можел да попречи на намеренията на подпалвача.“

Не беше докладван обаче друг труп. Само този на Тагарт. Единственото, което Куин можеше да определи от следите със сигурност, беше, че убиецът не е напуснал местопрестъплението по същия път, по който е дошъл.